Моето си място

Язаки, Летен лагер Япония 2008, …и следващите дни…, част 4

Японците не правят нищо случайно. В това умозаключение имах възможността да се убеждавам многократно през следващите дни. Ако някой друг организираше мероприятието, вероятно щеше да сложи (примерно) цялата българска група в един автобус. Не и японците – в крайна сметка една от основните им цели беше да стимулират и насърчават културен (пък и всякакъв друг) обмен между децата. Затова бяха разделили големите групи на отделни “парченца” от по 7-8 деца. Естествено, в различни автобуси.

Пътуването през Токио беше около 40 минути. Ако искате, вярвайте, ако искате не. Точно толкова – от единият край на града, та чак до другият (вижте тук откъде се минава). Само на едно място малко се задръстихме, а то в последствие се оказа, че е входът за магистралата. Да, точно магистрала си беше, с 4 платна, която е построена на около 20-тина метра над земята (отдолу на места имаше още две нива), почти на височината на покривите на околните сгради. И така през целият град. Другото интересно нещо във въпросната магистрала беше, че почти по цялото й градско протежение, отстрани бяха инсталирани (построени?) шумозаглушителни пана. Даже и в извънградската й част, също имаше подобни съоръжения. На определени места, тези “пана” бяха прозрачни, очевидно с каква цел. За самото Токио…, не знам какво да напиша – особено място си е. Може би, защото гледахме почти всичко от високо, но къщите бяха странно правоъгълни и наблъскани една в друга. На един покрив видях три коли една до друга (как ги качват и свалят и идея си нямам), а къщата не беше никак голяма. Имаше и доста небостъргачи (имам в предвид, сгради над 30 етажа) – странно, като се има в предвид земетръсната зона (по-точно зони) в която се намира Япония, т.е. едно е да четеш за това, съвсем друго е да минеш покрай постройка, на която ако искаш да видиш последният етаж, направо ти пада шапката. И навсякъде имаше страшно много дървета и зеленина. Чак не вярвах на очите си – как може всичко да е толкова наблъскано и пак да има толкова растения! Не сме спирали в града, но не видях дим, мъгла или нещо подобно на родните градски пейзажи. А то не е, като да не сме минавали през промишлени зони. Просто май хората направо режат глави за не спазване на екологичните си норми. Такива неща, каквито през социалистическо време съм чел за Токио, просто нямаше – смог, хора с маски на устата, задръствания, тъпканак и т.н. простотии. Всичко си беше чисто и приятно (написах ли колко зеленина имаше навсякъде), а на няколкото пъти когато минавахме през и покрай мостове, от гледката направо ми падаха зъркелите.

Не знам, дали да споменавам, но когато излязохме от града, навсякъде откъдето минавахме се виждаше, че е пипнала човешка ръка. На мен ми беше малко странно да гледам подрязани и оформени храсти в средата на пътя, все пак става дума за почти 2-3 часа път. Отделно, че хората се бяха сетили да направят спирките за почивка (нали се сещате, че никъде не видяхме пикаещи покрай магистралата японци?) на около час, час и половина равномерно по цялото трасе. Казват, че културата на една нация се познава по това, как се отнася към старите хора и инвалидите. Е, в това направление и идея си нямам, кога ще ги стигнем японците – навсякъде в обществените тоалетни, в асансьорите, по тротоарите, на пътя си личеше, че някой мисли за тези хора. Писоарите, примерно бяха със специални дръжки за по-лесно изправяне, имаше специални места за повиване и оправяне на бебета (да, даже и в мъжките тоалетни!). За неща, като рампи за инвалидни колички и специални седалки, даже и не си заслужава да споменавам. Освен това, писоарите също бяха доста интересни – високи, започващи от пода, с автоматизирано измиване. Очевидно, хората са се сетили, че понякога нещата (по различни причини) не вървят накъдето ти се иска и вместо да целиш тавана или стоящите до теб, е по-добре всичко да е по-контролирано. Ами поддръжката? Не знам, как е било в дамските тоалетни, но мъжките определено бяха потресаващо чисти. Сигурно сте чували, че японците са малко смахнати на тема чистота – вярно си е. Не знам, кога успяват да го правят, но навсякъде, където минавахме си личеше определено “престараване” в почистването, както на стените и пода, така и си личеше грижата за дървета и тревата навсякъде, където бяхме. Първоначално ми бе малко странно, после определено всичко наоколо започна да ме кефи. Доста приятно е да забелязваш, че навсякъде, където може да пипне човешка ръка и да оправи нещо, то това нещо определено се е случило.

Другото, по което японците са малко смахнати са различните автомати за продажба на напитки (най-често). Ей, ‘тва не бяха различни видове Кола (Pepsi, Coca, ‘сякви производни), поне по десетина вида различна вода – с йони, без йони, с ванадий (това не го разбрах, ама така пишеше), минерални, “обикновени”, видовете чай не ги броих (имам в предвид, истински а не на Nestle, не че нямаше и 5-6 такива вида), всякакви други бъркочи – направо не е истина. Мисля, че накъде съм снимал една редица от поне 6 огромни шкафа, фрашкани с напитки. Системата им е много проста – пускаш “стотинки”, светват бутоните за тези продукти за които ти стигат парите и … толкова. Остава само да натиснеш бутона. Ами ако нямаш монети? Проста работа (по японски!) – в повечето случаи наблизо има и автомат, който ти разваля банкнотата на монети. Подобна система имаше даже и през етаж във всеки един от хотелите, в който бяхме (голям кеф, ако си закъсал за бира, просто допълзяваш до автомата и получаваш кехлибарената течност!).

Централата на Язаки (така нареченото Y-City) е в едно “селце” (Shizuoka) близо до хотел Gotemba Kogen в който ни бяха настанили. От хотела се откриваше прекрасна гледка към планината Фуджи. Честно да си призная, малко завиждах на участниците в другата програма, които щяха да правят разходка из планината, но в последствие, като подишах влажният и спарен японски въздух, като си представих с тия хлапетии, как катерим из камънаците и особено, като разбрах, че всъщност през повечето време са се движили с автобус, просто ми се отщя. За този ден, домакините ни бяха приготвили обиколка из завода и централата ни, както и едно представление на учениците от прогимназия Tomioka. В нашият завод, това което ми направи впечатление беше, че оборудването беше доста овехтяло. Очевидно, даже и в сърцето на Язаки се използва всичко до дупка и се цепи йената на две (не знам, как им се наричат “стотинките”, то май си нямат дума за това). Иначе, чистотата си беше традиционно на ниво, накараха ни да си обуем чехли (това поне в нашият завод го няма, все още за посетители), разведоха ни из цеха и набързо ни изпратиха, вероятно за да не се мотаем из производството. Децата от Tomioka се бяха постарали – въпреки жегата (все пак, говорим за около 3 часа следобед) около 10 минути играха нещо средно между Тай Чи гимнастика, аеробика и танц, след което се захванаха да ни учат на него. Голям зор. Българската група, както беше уморена след 12 часовият полет и 3-те часа с автобус окапа още в началото (две от момичета и Женя за придружител, даже се бяха изнесли скоропостижно към хотела с такси). За да се отсрамим, пък и за да раздадем подаръците, които бяхме приготвили предварително (традиционните мускалчета с розова вода, национални кърпи, дървени чинийки и други подобни) останахме само аз и синът ми. Аз, защото ми беше доста интересно (въпреки умората и жегата), а синът ми, просто защото нямаше как да се скатае от това мероприятие (поне едно дете трябваше да има, ей така за цвят).

След като се прибрахме в хотела, имахме малко време да отдъхнем и да вечеряме. Може би тук му е мястото да спомена нещо за японската храна. Аз лично нямах никакви проблеми с нищо от нея. Даже и със сушито за закуска (все пак, сурова риба, толкова рано…!). Хората се бяха постарали – може би повечето от децата няма да се съгласят с мен, но имаше храна за всички вкусове. Спагети, печени меса, пиле и телешко (свинско, май не видях), бекон, различни шунки, кренвирши и естествено много риба (във всякакви разновидности и приготвена по различни начини). Странното за мен беше, че рибата нямаше традиционният рибешки вкус, ами си беше …. абе…. малко странна. Имаше и доста плодове, както се казва “на корем” (диня, праскови, ананаси, портокал, грозде) и зеленчуци (краставици, салати, царевица и едни миниатюрни домати). Всичко беше особено качествено. В хотелите на всяко ядене имаше и пържени картофи – очевидно, май за да се угоди на американската група J, не че и нашите хлапета в повечето случаи не нагъваха само картофи и кола (тук, там някое се престрашаваше да опита нещо по не традиционно). Десертите, също бяха на ниво – различни пасти, торти, кремове и т.н. Аз не обичам подобни допълнения към храната си (виж, ако има бира за десерт…..) и не можах да ги оценя подобаващо, но доколкото гледах, какво ядат другите, това беше едно от нещата, които свършваха доста бързо. Японците всъщност, имат съвсем различно отношение към храната и храненето, като цяло. Едно от първите ми впечатления беше, че те почти нищо не изхвърлят, а каквото си сипят (или им сипят) може и да се пръснат, но ще го изядат (т.е. обратното на лакомията). Разбира се, наред с ножовете, вилиците и лъжиците, на всяко хранене имаше и клечки за еднократна употреба. Това последното е доста интересно изобретение, но си представете бамбукова пресовка оформена, като клечки в единият край на която те са съединени. Когато се използват, просто с леко завъртане двете парчета се отчупват. Всъщност, не знам точко как се изработват и дали е точно пресовка, но не са точно кръгли, а по-скоро четвъртити. Това е малко неудобно за пръстите, нещо което разбрах по-късно, когато си купих кръгли клечки. Яденето с клечки не е никак трудно, просто някой трябва да ти покаже, как точно се хващат. Споменах ли, че лично аз доста бързо свикнах с тях? Не? Е, така си беше. Даже, накрая имах чувството, че мога да уловя и летяща муха във въздуха (скромността е една от многобройните ми добродетели). Като написах “муха”, се сетих – през цялото време, докато обикаляхме (пък не е, като да сме стояли на едно място) никъде не видях и една летяща гад – само пеперудки и скакалци. Нито муха, нито комар, даже и оси не видях никъде. Без майтап! Като се има в предвид, колко горещо и влажно е, този факт си е направо необясним.

Утре следва официалната част, т.е. посрещане, приветствия и т.н. Прогнозата за времето утре е от горещо към още по-горещо. Как ще изкараме цяла сутрин на открито… и идея си нямам.

…следва продължение…

Язаки, Летен лагер Япония 2008, Ден първи…, част 3

Япония. Кацаме на летище “Нарита”, близо до Токио. Кацането беше, каквото трябва да бъде всяко едно подобно мероприятие – просто не трябва да се усеща, до момента в който колесниците допрат пистата. Опасенията ми за голямо писане се оправдаха – още в самолета ни раздадоха едни формуляри (за всеки човек по два – единият за имиграционната служба, другият за митницата), които всеки трябваше да попълни. От нашата група само около четири, пет деца можеха да си напишат имената на латиница, но не и без да объркат полетата за рождена дата, пол, номер на паспорта и националност, налични пари, место за преспиване и още куп друга “важна” информация, та затова с Женя “наплюнчихме” химикалките и се започна голямото писане. Освен, имиграционните бланки, бяха ни дали да попълним и другата задължителна формалност – информация за граничният контрол, т.е. какво се внася, дали няма някакви забранени стоки и предмети (оръжие, наркотици, алкохол надвишаващ личната употреба, порно или други забранени печатни материали и т.н.). Вярно, голямо писане падна и тук май ударихме около половин час, не съм засичал, просто бързах всичко да напиша всичко коректно, без грешки и четливо (и така за 7, 8 човека, по два пъти) необходимата информация. Към паспортната проверка, като допълнителна екстра ни взеха отпечатъци от показалците, направиха ни снимки на очите, чак след което вече можеше да влезем и да си приберем багажа. Айде, не остана! Добре поне, че тази проверка си беше чиста формалност, все пак, с толкова деца наоколо трябва да си доста изобретателен (или може би тъп?!) да прекарваш дрога и ли нещо забранено през контролите. Още една последна проверка на паспортите, дадохме декларациите и вече сме отвън, Там, естествено вече леко по изнервени ни чакаха местните координатори – едно симпатично деди на име Йоши (Kiyonori Yoshioka) и един младеж, който искаше да му казваме Йо-Кун (Yosuke Maekawa). Тъкмо си помислих, че голямото търчене вече е приключило, се оказа, че всъщност те хората ни чакали още предишният ден и вече се притеснявали защо закъсняваме. Поради липса на координация между европейската ни централа и японската такава, точната информация за полета ни не била пристигнала на време. Наша грешка пък беше, че трябваше да тръгнем един ден по-рано за да можем да се аклиматизираме. Все пак, горещото и влажно време, след 12 часов полет не е най-подходящата среда за подрастващата банда с което идвахме.
Както и да е, вече карахме по програмата за понеделник и бяхме “почти” на време. За да не закъсняваме (нещо, което направо ужасяваше водачите ни), решихме да обменим парите още на летището. В Япония нищо не е прекалено просто, затова обмяната на валута може да се прави само в пощенските клонове и банките. Такова нещо, като нашенските чейндж бюра няма (аз поне не разбрах да има), като (ест΀µствено!) паспортът е задължителен. Тук му е мястото да вметна, че в колкото големи магазини влезнахме, никъде не видях да приемат нещо от рода на дебитните карти – дори и Visa Electron (Visa е една от най-популярните “пластмаси” в Япония). С кредитните карти, проблеми няма, то май това се подразбира. Банкомати също не видях – такова нещо, като нашите, които ги има на всеки ъгъл, просто не видях (може и да е имало). Поради тази причина, обърнахме всичко в йени – аз поне не мислех да пазарувам нещо едро. Събрахме парите на хлапетата, а докато тичах към тоалетната, Женя с помощта на Йо-Кун обмени парите. Излязохме извън сградата на летището и тук, вече имах малко време да се огледам и да вдъхна японски въздух. Усещането не беше приятно – влажен, горещ и някак прекалено плътен. Всъщност, какво ли пък друго да очаквам, нали бяхме в средата на лятото! Докато чакахме да пристигнат автобусите (около 10-тина минути), японските ни координатори раздадоха комплектите за участниците в лагера – доста симпатични платнени торбички, в които имаше разни важни (според тях) неща за участниците в лагера. Заслужава си да се отбележи старанието с което бяха направили идентификационните ни табелки – специална дървена плочка, от рециклирана дървесина (екологията преди всичко!) с празно място за името на участника, а отзад на японски беше написан телефонният номер на локалният координатор, както и текст, нещо от рода “… моля, окажете съдействие на (загубеният) чужденец и се обадете на …”. Книжката с подробното разписание на събитията, също заслужаваше адмирации – подробно беше описана всяка една от различните програми, имаше поименен списък на участниците в събитието (местни и гости), бяха се сетили да опишат и нарисуват местната валута (по номинали хартия и монети), имаше карта на местата, които ще посетим, бяха отделили доста голямо място на различни игри – как се прави оригами, как се връзва японска кърпа (тя също беше сложена в еко-торбичката), имаше и кратък разговорник с най-често употребяваните думи (странно, бяха се сетили да напишат как е “Уморен съм” – нещо от рода на “Такаре машита”), различни песнички, как се използват японските тоалетни (нямат клекало, приличат на нашите селски такива), какво представляват японските легла, как се взема баня по японски, даже бяха сложили накрая и перфорирани листчета за размяна на адресите и имената. Просто перфектно – очевидно, целта им с тази книжка е била тя да остане и да се използва, като справочник. Всичко това с книжката го разгледах по-късно, защото въпросните минути изтекоха доста бързо, имах време само за една панорама с камерата и вече се товарихме на автобусите. Предстояха ни около 4 часа пътуване през цяло Токио.

…следва продължение…

Язаки, Летен лагер Япония 2008, Пристигане, част 2

Ставаме в 5:00, навън вали и е студено. За някои от децата, това е изобщо първото ставане по тъмно. Както и да е, успяваме да се стегнем и около 5:30 тръгваме за летището. Полетът ни е в 7:55 и времето е предостатъчно. Все пак ми е нервно – с толкова хлапета наоколо, даже и да не носиш отговорност за тях, пак си е зор. Предстоят ни два полета на отиване и още два на връщане, т.е. по груби сметки това са два check-in-а, четири проверки на ръчният багаж, четири издавания на бордни карти (местата за конкретният полет) и неизвестно количество проверки в самата Япония (там порядките са малко по-различни от това, с което съм свикнал). Ако бях сам, даже щеше да си е забавно (да, знам… не съм съвсем в ред), но така, с цялата менажения покрай мен – сложно ще си е.
Пристигаме на Терминал 2 с голям аванс от време. Всичко с билетите и документите, слава богу е наред, затова чекваме багажа както си му е радът, минаваме проверките без някакви особени проблеми (нали се сещате – забравени колани, стотинки, дезодоранти, телефони, ключове, разни метални аксесоари по панталоните и т.н. са си в реда на нещата). Е, въпреки че поне 17 пъти повторихме да не се носи вода в ръчният багаж, но пак имаше забравили за това – нормално, все пак децата са си деца – ако схванат нещо от първи път, то вероятно си направил или казал някоя простотия.
Полетът с BG Air поне мен не ме изненада – всичко си беше по български познато: овехтял Boeibg 737-200, овехтели седалки, храната си е “нормална”, по нашенски скромна, накратко: без изненади.
Даже и доста твърдото кацане във Франция и това си беше традиционно познато (ако някой е кацал нормално с български пилот, нека да ми драсне един коментар) – не че се претрепахме,
но добре че не си прехапах езика – опитът си каза своето. Едно от хлапетата даже си удари главата в седалката отпред, явно беше заело поза за аварийно кацане, то май гледането на National Geographic Channel, (сериите “Air Crash Investigation”), не винаги е полезо. Е, в последствие се оказа, че то просто не е предполагало, че толкова ще разтресем – все пак на самолет сме, а не в междуградски автобус! Полетът беше около 2 часа и половина, общо взето скука. Почти в краят му, гледката беше донякъде разведрена от Алпите, но от 10км. даже и те не изглеждаха кой знае какво.
Стегнато се разтоварихме от самолета и почти бегом отидохме до гишето на Air France за вземане на бордните карти за следващият полет. И тук, като се почна едно писане….. не знам, как ни бяха издали билетите от София (вероятно никак), но жената зад гишето направо преписа всичките 15 имена и фамилии от паспортите. Те такова писане няма….! По мои сметки, там висяхме поне 40 минути, а като се прибави това, че имаше различни деца с еднакви фамилии, както и това че и служителката нещо се омота…, нещата доста се изнервиха към края. Почти бегом минахме проверката на ръчният багаж и добре, че гейта се оказа съвсем близо – бяхме последни и само нас чакаха. Добре е да се знае, че в големите летища (примерно, като въпросното “Шарл Де Гол” във Франция) много рядко се влиза директно в самолета – по-често има едно междинно товарене на автобусче, след което следва порядъчно време возене из летището. Затова авансът от полет до полет е около два часа, които понякога даже и не стигат. Нормалният преход из територията на летището си е около 10-15 минути, толкова отне и нашето.
Самолетът на Air France беше нещо доста по-ралично от всичко, на което съм летял – AirBus A340-300 приятно се изненадах от това, че индивидуалното пространство беше по-голямо и седалките по-широки. Е, вероятно и това си е в реда на нещата, все пак на тази седалка предстоеше да прекарам повече от 10 часа (и в добавка още два, разхождайки се из “галериите” на самолета). Допълнителна екстра се оказа (почти) перфектният индивидуален център за забавление, който предлагаше 8” екран на който могат да се гледат филми (май бяха поне 5), анимационни сериали и комикси, научно полулярни филми, спорт, видео клипове (предимно концерти на френски групи), доста музика (поне 10 раздела, като се почне от класическа и се свърши с рап), компютърни игри (7-8 на брой), информация за самият самолет, разните му там правила и инструкции за безопасност, както и това, което на мен ми беше най-интересно – подробна информация за скоростта, височината, времето за пристигане, сателитни снимки на регионите над които летим и т.н.. От тази статия се вижда, че подобна система се предлага сравнително от скоро, а от личен опит вече знам, че тя доста облекчава продължителният и досаден полет (ако си мислите, че да стоите 12 часа на едно сравнително ограничено място си е приятно… абсолютна гадост си е!). Естествено, между езиците, които системата поддържаше нямаше български, но надявам се, това поне малко да е стимулирало хлапетата да се замислят за по-сериозно изучаване на чужда реч. Всъщност, полетът до Токио се оказа най-големият проблем – колкото и да спиш, колкото и да геймиш, колкото и филми да изгледаш, все пак един цял ден в самолет си е доста убийствено занимание – за мен си беше зор, а какво пък остава за децата! Малко разнообразие внесе храната – за нея трябва да отбележа, че беше на няколко класи над предлагането от BG Air, но то пък и няма как иначе да бъде! В добавка, по време на целият полет се предлагаха, безалкохолни (вода, сок, Кола, Спрайт и т.н.) напитки. Одеялата, които ни чакаха на седалките, свършиха доста добра работа през времето за сън, защото по незнайна за мен причина, температурата в салона беше намалена до към 18 градуса (това по мои сметки). Вярно, че отвън си беше -59, но това изобщо не си беше повод да ни държат все едно сме в хладилна витрина. Вероятно, така според някои е по-добре за спане, но лично на мен, това изобщо не ми допадна – въпреки, че от София тръгнахме в сравнително студено време и бяхме добре облечени. Както написах и по-горе полетът си беше неприятен – след емоциите по излитането и маневрите за установяване на курса, той не предложи нищо повече (даже нямаше и турболенции). Всъщност, трасето беше през цяла Европа и цяла Азия – някъде към 15000 километра. Само да не беше по тъмно, гледката вероятно е била зашеметяваща! Очаквам кацането с нетърпение – време му е.

…следва продължение…