Япония. Кацаме на летище “Нарита”, близо до Токио. Кацането беше, каквото трябва да бъде всяко едно подобно мероприятие – просто не трябва да се усеща, до момента в който колесниците допрат пистата. Опасенията ми за голямо писане се оправдаха – още в самолета ни раздадоха едни формуляри (за всеки човек по два – единият за имиграционната служба, другият за митницата), които всеки трябваше да попълни. От нашата група само около четири, пет деца можеха да си напишат имената на латиница, но не и без да объркат полетата за рождена дата, пол, номер на паспорта и националност, налични пари, место за преспиване и още куп друга “важна” информация, та затова с Женя “наплюнчихме” химикалките и се започна голямото писане. Освен, имиграционните бланки, бяха ни дали да попълним и другата задължителна формалност – информация за граничният контрол, т.е. какво се внася, дали няма някакви забранени стоки и предмети (оръжие, наркотици, алкохол надвишаващ личната употреба, порно или други забранени печатни материали и т.н.). Вярно, голямо писане падна и тук май ударихме около половин час, не съм засичал, просто бързах всичко да напиша всичко коректно, без грешки и четливо (и така за 7, 8 човека, по два пъти) необходимата информация. Към паспортната проверка, като допълнителна екстра ни взеха отпечатъци от показалците, направиха ни снимки на очите, чак след което вече можеше да влезем и да си приберем багажа. Айде, не остана! Добре поне, че тази проверка си беше чиста формалност, все пак, с толкова деца наоколо трябва да си доста изобретателен (или може би тъп?!) да прекарваш дрога и ли нещо забранено през контролите. Още една последна проверка на паспортите, дадохме декларациите и вече сме отвън, Там, естествено вече леко по изнервени ни чакаха местните координатори – едно симпатично деди на име Йоши (Kiyonori Yoshioka) и един младеж, който искаше да му казваме Йо-Кун (Yosuke Maekawa). Тъкмо си помислих, че голямото търчене вече е приключило, се оказа, че всъщност те хората ни чакали още предишният ден и вече се притеснявали защо закъсняваме. Поради липса на координация между европейската ни централа и японската такава, точната информация за полета ни не била пристигнала на време. Наша грешка пък беше, че трябваше да тръгнем един ден по-рано за да можем да се аклиматизираме. Все пак, горещото и влажно време, след 12 часов полет не е най-подходящата среда за подрастващата банда с което идвахме.
Както и да е, вече карахме по програмата за понеделник и бяхме “почти” на време. За да не закъсняваме (нещо, което направо ужасяваше водачите ни), решихме да обменим парите още на летището. В Япония нищо не е прекалено просто, затова обмяната на валута може да се прави само в пощенските клонове и банките. Такова нещо, като нашенските чейндж бюра няма (аз поне не разбрах да има), като (естµствено!) паспортът е задължителен. Тук му е мястото да вметна, че в колкото големи магазини влезнахме, никъде не видях да приемат нещо от рода на дебитните карти – дори и Visa Electron (Visa е една от най-популярните “пластмаси” в Япония). С кредитните карти, проблеми няма, то май това се подразбира. Банкомати също не видях – такова нещо, като нашите, които ги има на всеки ъгъл, просто не видях (може и да е имало). Поради тази причина, обърнахме всичко в йени – аз поне не мислех да пазарувам нещо едро. Събрахме парите на хлапетата, а докато тичах към тоалетната, Женя с помощта на Йо-Кун обмени парите. Излязохме извън сградата на летището и тук, вече имах малко време да се огледам и да вдъхна японски въздух. Усещането не беше приятно – влажен, горещ и някак прекалено плътен. Всъщност, какво ли пък друго да очаквам, нали бяхме в средата на лятото! Докато чакахме да пристигнат автобусите (около 10-тина минути), японските ни координатори раздадоха комплектите за участниците в лагера – доста симпатични платнени торбички, в които имаше разни важни (според тях) неща за участниците в лагера. Заслужава си да се отбележи старанието с което бяха направили идентификационните ни табелки – специална дървена плочка, от рециклирана дървесина (екологията преди всичко!) с празно място за името на участника, а отзад на японски беше написан телефонният номер на локалният координатор, както и текст, нещо от рода “… моля, окажете съдействие на (загубеният) чужденец и се обадете на …”. Книжката с подробното разписание на събитията, също заслужаваше адмирации – подробно беше описана всяка една от различните програми, имаше поименен списък на участниците в събитието (местни и гости), бяха се сетили да опишат и нарисуват местната валута (по номинали хартия и монети), имаше карта на местата, които ще посетим, бяха отделили доста голямо място на различни игри – как се прави оригами, как се връзва японска кърпа (тя също беше сложена в еко-торбичката), имаше и кратък разговорник с най-често употребяваните думи (странно, бяха се сетили да напишат как е “Уморен съм” – нещо от рода на “Такаре машита”), различни песнички, как се използват японските тоалетни (нямат клекало, приличат на нашите селски такива), какво представляват японските легла, как се взема баня по японски, даже бяха сложили накрая и перфорирани листчета за размяна на адресите и имената. Просто перфектно – очевидно, целта им с тази книжка е била тя да остане и да се използва, като справочник. Всичко това с книжката го разгледах по-късно, защото въпросните минути изтекоха доста бързо, имах време само за една панорама с камерата и вече се товарихме на автобусите. Предстояха ни около 4 часа пътуване през цяло Токио.
…следва продължение…
Leave a Reply