Календар

March 2009
M T W T F S S
« Feb   May »
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031  

Язаки, Летен лагер Япония 2008, Завръщане, част 10

Не мога да пропусна шаблонното “Всяко нещо, което си има начало, си има и край”. Само че, както се казва “… а пък кренвиршът имал два края”. От предишната вечер ми е останало в главата, че по коридорите на хотела беше истински хаос. Децата вече се бяха изпозапознали, бяха си станали интересни и освен, че щъкаха от стая в стая си разменяха и различни подаръци – нашите също ги раздадохме, кой на когото поиска. Легнаха си “почти” навреме, защото някои групи имаха полети доста рано. Нашият беше насрочен за 21:30 на другият ден, т.е. имахме на разположение цялата сутрин и малко от следобеда на 3-ти Август.

Хотел “Нарита” е доста приятно място, въпреки че основното му предназначение е да обслужва летището на Токио. Докато се мотахме из коридорите, цели екипажи от по 6-7 човека си мъкнеха куфарите напред-назад по асансиорите. Човек може да си помисли, че за хора които прекарват само по една-две вечери интериорът няма голямо значение, но явно собствениците са били на друго мнение. Навсякъде имаше цветя, даже към входът на един от ресторантите имаше и някаква статуя с фонтанче. Мястото за пушене имаше изглед към доста приятна градинка в типично японски стил, с артистично разхвърляни камъни и умело подрязани храсти. Хотелът имаше не голям басейн и доста приятно езерце с неизменните японски шарани (съжалявам, но не мога да им викам Кои, никой няма да разбере за какво иде реч). Те, между другото си бяха доста едри и невероятно гладни. Някои от тях просто излизаха почти не брега, използвайки хлъзгавите кръгли камъни с които беше направен той. Типично по японски, на столче до вратата, която водеше към градината на хотела, беше оставено сандъче със специална храна за рибки и малка кутийка да си я платиш. Доколкото видях, май никое от децата не си позволи да храни шараните с хляб, но най-вероятно не съм довидял….

Стаите ни бяха платени от организаторите до обед. Понеже полетът ни беше доста късно вечерта, ние бяхме резервирали предварително една стая, в която да приберем всичкият багаж. Така или иначе нямаше какво да се прави, нямахме ник΀°къв шанс да отидем до Токио (доста рисковано, пък и скъпо), затова групата се раздели по интереси – едната част реши да използва басейна, друга реши да пазарува из близките магазини на хотела, а трета реши да гледа телевизия в една от стаите (момчетата естествено!). Аз реших да отида с групата на басейна – все някой трябваше да пази хлапетата. Времето не беше особено топло, но въпреки това смело се топнахме, направо като за последно. Покрай нас имаше и други деца, май бяха от Мексико. Направо ни гледаха с недоверие, кой знае какви интересни сме им се сторили. Освен традиционните български магарии, които се правят по басейните, друго интересно нямаше за отбелязване. По едно време някакъв нинджа дойде с едни колбички да взема проби от водата. И той ни изгледа малко странно, но явно се беше нагледал на какво ли не, та просто си свърши работата и изчезна. Не схванах, какво измерваше – хлор или някакъв друг препарат не усетих да има във водата. А може пък, точно затова да не усещах характерните за нашите басейни гадост – хората просто си вършат работата (от каквото трябва, по колкото трябва). Както и да е, не стояхме дълго във водата, все пак, тя надали е била повече от 24 градуса.

След като хапнахме в един от ресторантите на хотела (големият вече беше затворен, май приготвяха някаква сватба, все пак беше неделя), започнахме да се стягаме за тръгване. Преди това си направихме една фото сесия с носиите, които така или иначе бяхме донесли чак от България. Сигурен съм, че Йоши и Йо Кун още веднъж съжалиха за това, че можахме да се покажем на прощалният концерт в пълният си блясък. Преместихме багажът във въпросната предварително ангажирана стая, като аз почти демонстрирах факирски способности да прибера три от носиите в моят и на Петко багаж. Доста амбициозно начинание, като се има в предвид, че вътре бяха и всички подаръци за обратно. Както се казва – няма нищо невъзможно, стига да го искаш силно. И да знаеш подходящите думи, естествено. Вярно, че повечето ги казвах наум, все пак деца имаше наоколо.

Дойде времето за тръгване. Взехме си сбогом с нашите водачи и не знам, дали не се лъжа, но в погледите им май си личеше едно почти невидимо облекчение, че най-после тази отговорност им се маха от главата. Всъщност, не знам, не съм специалист по японски физиономии. Освен подаръците, които им бяхме приготвили (традиционните български туристически простотийки, но също така и по една декоративна дървена чиния с национална ръчно тъкана кърпа), подарих на Йо Кун и диска с българските хора. Ей така, ако му се тропа хорце, да не дава ‘стинки за свалянето на музиката им.

За да се придвижим до летището използвахме специалните автобусчета-совалки, които са безплатни за гостите на хотела. Подбрахме най-точното, като време за нас и след няма и 15 минути вече бяхме на територията на летището. Преди да влезем, лека изненада ми поднесе един чичко полицай, който ни поиска паспортите. Оказа се, че не може просто така да се влезе в японско летище, тряб΀²а да имаш причина. Така и не разбрах и на посрещачите ли проверяват паспортите? Странно.

Чакането на летището πе очертаваше около 3 часа. За моя изненада, самото летище не беше кой знае колко голямо. Все пак, това е летището на Токио! Нямаше и кой знае какви специални зашеметяващи архитектурни постижения – всичко беше просто и ефективно. Не съм гледал статистики, къде в класациите се намира то, но не мисля, че е много напред седейки по размерите му. Вероятно по обем годишен трафик да, но по размери… ? Все пак, магазините и прилежащата територия не бяха съвсем за подценяване. Наместихме цялата група в един ъгъл и решихме да направим пак един ударен шопинг – ей така, като за последно. Кой каквито пари имаше… просто трябваше да ги изхарчи. То не че беше останало, кой знае какво, но все пак, това беше последният шанс да се пазарува. В крайна сметка, мисля че нямаше недоволни, четири часа пазаруване са си доста нещо. За самият check-in процес, не мисля да пиша. Проверки, декларации, багажа на лентите и… това е. Не отне повече от половин час.

Като за последно обаче, японците успяха да ме изненадат и то доста неприятно. Оказа се, че магазините на цялата територия на летището просто работят до 20:00. Без майтап! Просто не вярвах на очите си и не проумявах, как е възможно това. Това беше доста подъл удар под кръста, защото бяхме предвидили да похапнем “истинска” храна в единственият McDonalds. Най-разочаровани бяха децата, явно доста бяха изгладнели покрай японските манджи. Какво да се прави, обменихме валутата, кой каквото имаше останало (тези гишета поне работеха) и след паспортната проверка се отправихме към залата за чакане.

Явно този ден беше ден за изненади. Този път тя беше приятна – запознахме се с един от идеолозите на летните лагери на Язаки – г-н Шиего Сакикава, изпълнителен вице президент на отдел Администрация, сега вече пенсионер. Човекът беше тръгнал на обиколка из Европа, а което беше още по-странно след Франция (за където ни беше полетът) щял за “завърти” из Балканският полуостров и по-специално да врътне едно кръгче из България. Не бил идвал насам, така каза човекът. Той ни разказа още, че на времето преди 21 години е имало доста по-различна концепция за въпросната инициатива. По-скоро е било нещо, като нашите пионерски лагери с различни изпитания и съревнования. Лагерите са се правели само за деца на японски служители и чак след години, летните лагери са била разширени и за други държави. Не минахме без традиционните снимки и размяна на визитки, но все пак гледах да не досаждаме много на човека.

И така.. чакаха ни 12 часа полет. Този пък се връщахме с един малко пораздрънкан Boeing 777, който не че беше лош, но в сравнение с AirBus-a беше доста по-шумен и неприятен. Естествно и той имаше персонални системи за забавление за всяка седалка. Филмите, музиката и игрите бяха различни (то май и платформата беше друга) което поне си беше плюс – все пак нещо ново. Дванадесет часа полет са си доста, просто няма как да го разбереш, ако не си стоял въпросното време на тясна седалка със сравнително ограничени средства за комуникация и движение. Децата обаче, се справиха добре, повечето спаха, някои гледаха филми, други слушаха музика. Не знам, в подобни изпитания всеки си е сам за себе си. Все пак, нямаше проблеми.

Времето във Франция ни посрещна с доста як дъжд. В началото на пътуването ни за Япония, още на българска територия имахме някакви идеи да обиколим из Париж (да видим ръждясалата кула и евентуално Нотрдам), но след като видяхме какво е времето, всякакви подобни идеи ни се изпариха яко дим. В добавка, очакваше ни пътуването с метро, с прекачване на две места, което щеше да струва около 15 EUR (пари, които май на никой не му се даваха). А прибавяйки към това и умората от 12 часовият полет, то единодушно решихме да не мъдраме от летището. Очакваха ни още шест часа престой, преди да се качим на самолета за България. Добре, че имаше две конзоли PS III с 32″ телевизори, които бяха оставени за демонстрация. Геймърите не закъсняха да си наваксат…. Аз и Женя пообиколихме из летището, не че имаше кой знае какво за гледане, просто трябваше да се убива време. Тук единственото, което ме порази бяха цените. За едно гърчаво кексче, трябваше да се броят 4.5EUR, а кафето от автомат беше 2EUR. Да им имам и стандарта, да им имам и цените….!

Дойде времето за качване. Не че шестте часа отминаха, като миг, просто май вече бяхме притръпнали към пътуването. Вече доста добре отработили процедурата по проверка на багажа и паспортите, умело се натоварихме на самолета и след три часа, вече си бяхме в България. Отново проверки, след което си награбихме багажа и… Най-после! Родна миризма на Кремиковци и прах в комбинация с напечен до болка асфалт.

За обратният път… какво да напиша? Скука (но май само на мен ми беше скучно). Автобусът за Ямбол със същият шофьор който ни докара на тръгване, вече ни очакваше на паркингът. Претоварихме всички куфари и чанти и отпрашихме по най-бързият начин към магистралата. По обратният път по разбираеми причини, падна голям купон. Типично по детски, дългото и досадно пътуване беше забравено, а музиката от уредбата на рейсчето доста спомогна за повдигане на настроението (нищо, че клиповете бяха познати до втръсване, а дискът запичаше яко). Е, не се мина и без простотии, но няма да ги споменавам. Спирахме на два пъти, като българските левчета, скрити из панталоните, набързо бяха изхарчени за чипс, шоколад, кола и разни други подобни блага на западната цивилизация. Май, като се замисля, това си е типична човешка черта – най-добре се чувстваш там, където те заобикалят познати и предвидими неща.

Привечер благополучно пристигнахме в Ямбол. И то точно навреме – около 19 часа, точно в толкова, колкото бяхме обещали че ще бъдем и то близо седмица преди това. Родителите с нетърпение си чакаха хубостниците – нормално, все пак идвахме чак от другият край (буквално) на света. Целувки, прегръдки… и т.н.

А накрая… честно казано… и на мен ми светна. Отървах се от отговорност, умножена по 13 (колкото бяха децата). Доста добре се почувствах, така като се чувствам, когато си свърша работата както трябва! 🙂

край!

Част 1, Програма “Киото”

Част 2, Пристигане

Част 3, Ден първи…

Част 4, …и следващите дни

Част 5, Официално посрещане

Част 6, Тойота

Част 7, Манастирите в Киото

Част 8, Манастирите в Киото, ден втори

Част 9, Дисниленд

Част10,Завръщане

3 comments to Язаки, Летен лагер Япония 2008, Завръщане, част 10

Leave a Reply

You can use these HTML tags

<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>