За този ден беше предвидена церемонията по официалното ни посрещане. Както написах и преди, японците не правят нищо случайно. Вероятно са решили да предвидят събитието във вторник, защото по принцип понеделниците не са добро време за организирането на каквото и да е (знам го от собствен опит). От предният ден ни предупредиха да разделим багажа на две части – едната (да я наречем „основна“) трябваше да се изпрати предварително по автобуси към хотела в който щяхме да спим след един ден (Rihga, Kyoto), а в другата част, която да вземем с нас да отделим неща само за една вечер. В началото малко се позачудих, защо правим тази гимнастика с багажа, но после се сетих, че в този ден ни предстои пътуване с влак, което ще рече доста евентуални проблеми с багажа (само си представете навалицата, хлапетиите и мъкненето на куфарите по гарата!). И така, само с леката „еко“ чантичка в ръка, в добавка камерата и фотоапарата на врат, а раницата на гръб се натоварихме на автобусите за тръгване към следващата точка от програмата.
Мястото на тържеството беше нещо невероятно – така наречената „къща за гости“ (Ikkyuso, Guest House). Със сигурност това не беше хотел, въпреки че имаше стаи за спане, камина и (естествено!) малка градинка от пясък и камъни в задният двор , вероятно за медитации 🙂 По-скоро, най-близката аналогия е с нашите семейни хотели или къщи из селата (е, има “малки” разлики, де). Имах чувството, че всяко листо по дърветата е на мястото си, всеки храст беше оформен и засаден, точно където трябва. Тревата изглеждаше, както че ли беше сресана с гребен, а цветът й беше в някакъв неестествено зелен цвят. Е, не вярвам да са я боядисвали, специално в наша чест, просто изглеждаше стеанно. 🙂 Езерото с традиционните японски шарани (от $5000 до $50000 парчето), дървените павилиони (няколко на брой, все едно нахвърляни тук там), основната сграда, даже и пътеката към химическите тоалетни (кокетно подредени в една борова горичка в единият край на местността) – всичко това беше старателно поддържано и потресаващо чисто. Домакините ни бяха подготвили страхотно посрещане – шпалир от барабани, които група японци, доста ентусиазирано налагаха с някакви странни палки (просто парчета дърво с много малко кожа в единият край). Не знам за останалите, но за мен беше страшно надъхващо да премина този шпалира от около десетината барабана, може би защото самите „музиканти“ доста се кефеха от изпълнението си.
За съжаление, този ден се очертаваше доста горещ, а шатрите, които домакините бяха вдигнали за нас, изобщо не помагаха за понасянето на жегата. Леко изнервяне в мен внесе това, че приятелите ни водачи бяха пропуснали предният ден да ни кажат, че точно за българската група е отделено централно място, на масата на г-н Yasuhiko Yazaki, почетният председател на компанията. С брат му, г-н Shinji Yazaki вече се бях запознал при посещението му в България преди година. Не че кой знае какво, но просто не си бях взел визитките (останаха в „основният“ багаж), а е крайно неприятно, когато си „разменяте“ визитки, ти тъпо да се усмихваш и освен да благодариш за жеста друго да не ти остава. Организаторите бяха пропуснали да ни кажат, че за официалното ни посрещане също така са поканени културните аташета и посланиците на всичките 26 страни. От българска страна присъстваше една извънредно приятна млада дама – Даниела Николова. Всъщност, тази снимки са направени с нейният телефон, просто защото нямаше как да прехвърляме информация от нашите фото апарати. Както се полага за всяко официално откриване или посрещане имаше доста речи, после официални снимки (по разбираеми причини всички групови снимки ни бяха правени от доста високо), после имаше различни игри и забавления за децата. Не можах да се вреда да облека кимоно, но доста момиченца успяха да се дегизират, като японки и да се снимат. Да не пропусна да спомена и голямото блъскане по традиционните японски барабани – ей там каквото млатене падна…..! Специално за българската група беше предвидено да направим Четири часа отхвърчаха, ей така… просто не разбрах. За особената атмосфера допринесе и невероятният чисто японски чар на мястото. Изпращането ни оттам, също беше с барабани и доста махане с ръка (ей, ‘тва как не им се откачиха ръцете, горките япончета махаха през цялото време, докато се източат 270-те гости на купона).
Процедурата по товаренето на автобусите протече безпогрешно (тренировките си казаха своето), а относно пътуването ни до гара Mishima не помня нищо. От там трябваше да се придвижим го гара Tamayashi, откъдето да ни откарат до хотел „SeaPalace Resort”. Много се е изписало за японските гари и всеки е чувал, как влаковете им цепят минутата от разписанието и как спират на точно определено от отгражденията място (в + или – десетина сантиметра). Е…., вярно си е. Обаче в нашият случй имаше една подробност – влакът закъсня с около 40 минути 🙂 Обяснението на координаторите беше, че това се дължало на голяма буря по трасето по-нагоре. Може и така да е било, аз обаче не видях кой знае какви облаци и/или буря. Времето беше убийствено горещо, добре че стояхме в автобусите на климатик. На мен ми беше леко притеснено, как ще прекараме толкова много деца през такова потенциално опасно място, като гарата. Като добавим и това, че до пристигането на влака оставаха 15 минути, а ние стояхме още в автобуса, нещо взе да не ме свърта на едно място. Хората, обаче явно си знаеха работата, просто спокойно се разтоварихме, в стегната група се изнесохме през цялата гара (прекараха ни в страни от турникетите, то оставаше и да се точим оттам един по един!) и три минути преди обявеното пристигане бяхме на перона. Докато “чакахме” покрай и зад нас профучаха два влака, явно не бяха нашите. Позицията на вратите, беше определена повече от ясно – по цялото протежение на перона, от двете му страни имаше защитна ограда, като през около двадесетина метра имаше оставени места за влизането във влака. Просто и ясно – не, като нашите, където безопасносста ти (защото е крайно вероятно да те блъснат напред) е оставено на случайността и благоволението на тълпата. Слава богу, всичко протече перфектно – цялата група беше на място, никой и нищо не беше забравено. За влака…. не знам, какво да напиша за него. По-скоро приличаше и возеше, като самолет, но с тази разлика, че всичко беше доста, доста по-широко. Примерно, човек можеше да се излегне в почти хоризонтално положение, без да пречи на този отзад. Седалките, чистотата, комфорта на возене… определено пътуването беше доста приятно. Не знам с колко километра в час сме се движили, но цялото разстояние го минахме за около три часа. Междинни спирки нямаше, само вече към края, в “градската” част спряхме на два пъти. Отново, разтоварването от влака и излизането от гарата протече с почти военна дисциплина – браво на децата и те доста ни помогнаха.
Няколко думи за „SeaPalace Resort“, крайната ни спирка за този ден. От сайта може да се добие бегла представа, какво точно представлята това място (който не разбира японски, да гледа картинките). Самото име подсказва, че това нещо е нещо повече от обикновен хотел, най-малкото заради аква парка, който се намира в непосредствена близост до него (за съжаление той нещо не работеше). Гледката от хотела беше невероятна (не знам, колко пъти досега написах „невероятно“, мразя да се повтарям, но какво да правя, като не се сещам за друг по-точен епитет)? Океана беше на не повече от 50 метра, в далечината се виждаше някаква индустриална зона, но някак в „японски“ стил – около нея в морето бяха нахвърляни около петнадесетина вятърни електо-генератори, които не само че работеха яко, ами и даже допълваха гледката. Рано сутринта видях, че и рибарите им не се мотат много много, ами още почти по тъмно бяха подкарали риболова. Стаите също бяха доста интересни – имаше европейски стил, както и такива в чисто японски. Нали се сещате – дюшеци по пода, на масите и столовете им отрязали краката, ‘некви рогозки по пода и т.н. Нашата стая беше смесена – имаше традиционните кревати, но имаше и една стая, вдигната на малко подиумче, която си беше в японски стил. Аз изобщо не се колебах, защото и без това обичам да спя на твърдо и се натресох направо на леглото на пода (спах перфектно!). Колегите от Франция и Украйна, с които си делях стаята избраха креватите – никакви разногласия по въпроса със разпределението. Децата пък преживяха (според мен) незабравим ден, защото най-сетне се събрахме всички на едно място. Имам в предвид, буквално. Осемте момичета бяха в апартамент с две стаи, а момчетата пак в нещо подобно, но те поне имаха и две „стандартни“ легла, за разлика от девойките, които трябваше да спят само на пода. Подобна схема беше приложена и за част от женският ръководен екип (осем жени, на дюшеци по пода – японска им работа!). Вярно, че нашите хлапета малко мрънкаха на сутринта, но съм сигурен, че тайничко преживяването им е харесало. Виж, за дамите нищо не мога да кажа.
Вечерята също беше доста „японска“ – имаше много риби, които странно защо изобщо нямаха такъв вкус (нищо общо с това, на което съм свикнал), имаше и едни определено морски неща, за които обаче не събрах кураж да опитам, но май бяха раци (не ям нищо с повече от четири крака), също така приятна изненада бяха водораслите – страшно вкусни, хрупкави и малко гадни на вид. На тази вечеря за пръв път се престраших да опитам да ям с клечки – оказа се, че изобщо не било трудно. Даже смея да твърдя, че се справих доста добре. Номерът е само някой да ти покаже, как точно се хващат и как точно се работи с тях.
Както споменах по-горе, хотелът си беше морски курорт (само, дето не видях много почиващи около нас, дали пък беше специално резервиран за групата?) и имаше вътрешен басейн с топла вода. Правилото за японските вътрешни басейни е, че там не се влиза без шапка. Просто хората не искат да им се подмятат разни неща из водата, което си е напълно разбираемо, имайки в предвид, какви чистници са. Естествено, европейците си имаме доста повече косми от тях, но какво да се прави, раздаваха само шапки. За моя изненада, нямаше особено голям наплив за посещение на басейна. Нашата група май беше най-голяма. Голямо джабуркане падна, само дето басейна беше доста плитък (за моите размери) и не ставаше за плуване, камо ли пък за гмуркане. В крайна сметка, след около час и нещо, поне на мен единственото нещо, което ми се искаше, беше да се метна на дюшека и да отнеса плувката. Което и направих, но (за съжаление) след две проверки, кой как спазва правилата за тишина и ред. Все пак, не съм на почивка, ами в командировка! 🙂
За следващият ден е предвидено посещението при Тойота.
…следва продължение…
Leave a Reply