Моето си място

Със сигурност твърдя, че това беше най-очакваният от всички ден. И то не само от децата, ами и от нас ръководителите, и от координаторите, които също чакахме с нетърпение последната част от програмата. Също така, поглеждайки назад във времето отчитам, че това беше и денят с най-много както положителни, така и доста отрицателни емоции. Отрано да предупредя, че тази част е и най-дългата – просто не виждам, как да я разделя на две, то всичко е навързано едно за друго. Но всичко по реда си….

Честно да си призная, не ми се пишат технически подробности за “оригиналният” Disneyland. В мрежата има предостатъчно информация и как е се е зародила идеята, и кой е първият подобен център,  и в кои страни има такива атракции и т.н. факти. Който се интересува, може да разцъка връзката по-горе – все пак, тя е за американският парк. Няма съмнение, че за него има изписани тонове (вече и виртуална) хартия и полезни препратки към другите центрове по света.

Японската версия също е толкова забележителна, колкото и американската – не знам по каква причина, но това е първият Дисни парк, построен извън територията на САЩ, още през средата на 1983-та. На площта от 53 кв.км. е изградена почти пълна реплика на атракциона във Флорида, както и с доста заемки от този в Калифорния. Странното тук обаче, е факта, че този парк също е и единственият, който не е собственост на компанията The Walt Disney – японската компания Oriental Land Company, просто им е платила каквото трябва, като лицензи, права над героите, права за атракциите и т.н. Доста свеж подход, нали? 🙂 Типично японски – хем да угодят на американците, но и хем да си запазят контолът над нещата.  С цялото си “нахалство”, същата компания през 2001-ва прави в съседство и Tokyo Disney Sea. Не знам, как се се навили американските братя, явно парите са си заслужавали.

Нашите приключения започнаха още от предишният ден, когато координаторите ни раздадоха листовки с описанията на атракциите, които се  предлагат от парка. В началото доста амбициозно си “заплюхме” около десетина места. В последствие се оказа, че просто е невъзможно да се посетят повече от 4 до 5. Колегата от Франция (Ксавиер Люис), който имаше доста по-голям опит от нас (все пак, единственият европейски Disneyland е близо до Париж), сподели че единственият ни шанс е да използвате така нареченият fast pass key (ключ за бързо преминаване), който не е нищо друго, ами предварително заявяване на последователност, но с една уловка – в японската версия може да се заяви предварително само една атракция. Не знам, защо го бяха измислили това, на другите места, според колегата  от Франция навсякъде другаде, без проблем може да си определиш програмата за целият ден. Това, което получаваш са просто едни предварителни времена, които се изписват на електронни табла навсякъде в парка. Системата е безпощадна – ако си изтървеш часа, просто се редиш на опашката заедно с всички “на общо основание”.

Това, на което в крайна сметка се спряхме (“демократично” определено от мен, Женя и Ксавиер) бяха следните атракции:

• В “Западната земя” (Westerland) – започваме с Big Thunder Mountain, след коетопродължаваме с островът на Том Сойер, до който се стига със специаен сал;
• “Страната  на съществата” (Critter Country) – тук има само две атракции, а понеже все пак сме ограничени във времето си избрахме вместо разходка с кану да се поизмокрим малко в  “Пръскащата планина” (Splash Mountain);
• Движейки се обратно на часовниковата стрелка, най-близкото логично продължение беше влакчето от “Града на анимационните герои” (Toontown);
• “Земята на бъдещето” беше следващата ни спирка, а по-точно (по описание на очевидци) единственото скоростно влакче, което си заслужавало да усетим – така наречената “Космическа планина” (SpaceMountain);
• Малко шопинг (ако остане време) във “World Bazaar”;

За този ден синоптичната прогноза беше доста притеснителна – слънчево, топло, около 32 градуса. Даже, като го написах сега, пак ми стана странно – че какво толкова! Прекрасно време, супер даже! Да, да… ама не (известната българска граматична конструкция “двойно потвърждение с отрицание” или т.н. “бочаровка”). Влажното време направи приятните на пръв поглед 32 градуса нещо направо убийствено. Поради тази причина, на закуска, преди да се натоварим на автобусите, на няколко пъти ни предупредиха да не си забравим шапките. След Disneyland, следваше и официалното закриване на летният лагер – със съответните програми от всяка една група.

Малко отклонение: за нашето изпълнение, ние подобаващо си бяхме приготвили български носии: Женя успя да уреди три женски и две мъжки комплекта, които с доста голям зор ги бяхме натъпкали по куфарите. Носехме си и специално CD с хора и ръченици, които моите колеги от ИТ-то бяха записали буквално един ден преди тръгването ни. По наши сметки (които в последствие излязоха доста криви) имаше само един проблем – почти никое от децата и идея си нямаше как се играе хоро. Предният ден решихме малко да потренираме. Дори и липсата на CD player не успя да убие ентусиазмът на децата.  Както вече споменах, само моят телефон работеше с японската GSM мрежа (тя даже не е GSM, ами съвсем друго нещо, което емулира този протокол), затова направих един бърз download на “Катерино Моме”  на Нина Николина през сайта на Mtel (колко ми е излязал, като сторинки, по-точно левчета и  идея си нямам,  не ща и да знам) и набързо спретнахме едно хорце в коридора на хотела. Голямо шоу направихме на останалите групи! Не ми се описват подробности, не съм специалист, но думата с която мога да опиша ефекта беше само една – “трагедия” (става и “комедия” в зависимост от това, доколко сериозно ще погледнеш на представянето ни). Все пак и това беше нещо, поне на мен ме ми пукаше особено, как ще изглеждат нещата отстрани. Важно беше да се участва, не гонихме ниво.

С доста голямо настроение всички се натоварихме по автобусите. Камерата и фотоапаратът ми бяха добре заредени, “Язаки” шапките и фланелките бяха съответно по главите на всички, излишен багаж липсваше – след няма и час  (около 9 часа сутринта) вече бяхме на входа на Disneyland. Приключението можеше да започне!

Първото нещо, което ми направи впечатление беше, че паркингът пред атракциона беше невероятно голям. Не знам, колко декара беше, но автобусите направо се губеха на общият фон. “Общинска” фирма да раздава билетчета и да прибира пари не видях, т.е. той си беше абсолютно безплатен. Да си призная, чаках този ден с особено притеснение,  което още повече се засили, като видях за каква навалица иде реч. Е, ако и тук не изгубим някое хлапе, то просто другаде няма къде! Денят беше събота, което също доста допринасяше за увеличеният човекопоток. Набързо минахме през входа (автоматизирана система, с турникети, в четците на които само подаваш билетчето за влизане) и в стегната, доколкото това може да се каже за група от 17 човека се запътихме към първата атракция – т.н.  Гръмотевичната планина”. Самият Disneyland е доста интересно място – първо, това че постоянно звучи някаква приятна музика, което доста допринася за настроението. Второ, чистотата и поддръжката е невероятна – както се убедих с очите си, хората даже и дъвките от земята стържеха с едни специални лопатки. Иначе такива неща, като хартийки и листа просто изчезваха за секунди. Естествено, за общият фон допринасяха и различните известни “животни”, които се разхождаха из тълпата. Още на входа нашите хлапета се залепиха за някакъв бобър-монах (и идея си нямам от кой Дисни сериял беше!) с който направиха няколко снимки. За да е купонът пълен, (не знам с каква идея!) на тревните площи се разхождаха и някакви патици, които под секрет казано, бяха доста мързеливи. Сега се сещам, че даже, когато ги видях в първият момент помислих, че бяха изкуствени – такъв непукизъм ги беше обзел! Самата “Гръмотевична планина” е доста високо съоръжение, по-точно е скоростно влакче с каубойски сюжет. Докато си чакахме реда (около 30 минути) имахме доста време да разгледаме “музеят” на златотърсачите с различните му там лопати, кирки, кутии с динамит, наковани, подкови, въжета и там подобни аксесоари. С общ капацитет от 30 човека на едно пускане, чакането направо в един момент ставя тягостно. Хм-м… Ако се сметне, че за около 4 минути екшън, трябва да се чака около половин час, то нещата изглеждаха направо отчайващо! Перспективата за деня се очертаваше доста тягосна. Ако добавим към това, и времето за качване и предвижването от една атракция към друга….. Да-а, не е розово! Въпреки това, беше доста забавно. Усещането почти да се  жулиш по стените с около 30км. в час си беше интересно изживяване. На децата определено им хареса, настроението се вдигна и с нетърпение закачахме времето за следващата атракция. Още по пътя за “Гръмотевичната планина”, Йо Кун (единият от координаторите ни, по-младият и пъргав) успя да ни запази “fast” pass key за след около час и нещо след спускането ни от планината (затова и сложих “fast” в кавички). Хм… Очевидно, май целият ни ден щеше да премине в чакане.

Вече не бързахме за никъде, а като допълнителна екстра се оказа, че всъщност бяхме доста близо до “Островът на Том Сойер”. Натоварихме се на салът, който го свързваше с голямата суша и поне за мен, нещата се нареждаха супер! Бяхме на остров, шансът да изгубим някой на него беше доста малък 🙂  Даже, на салът ни раздадоха и карта на мястото, да не би някой да се загуби. В Westerland, всичко както подсказва името е тематично посветено на старият Див Запад. Тук също всичко беше направено доста автентично, имаше интински форт с бойници и рампи, пушки по стените, кръчма, места за спане,  и т.н. Не бяха забравили и “местното” население – в близост до форта имаше индиански бивак с вигвами в рамер 1:1. Не бяха забравили да построят пещерата на индианеца Джо, имаше различни езерца и рекички, през които се минаваше чрез някакви навързани бъчви – доста забавно преминаване! Около островът имаше оформен доста голям канал, в който имаше организирани разходки с кану (по 5 души в лодка). Истинското забавление, обаче предлагаше съвсем оригинален кораб с два огромни гребни перки от двете страни (сещате се, почти няма каубойски филм без подобно возило). За наше съжаление, просто нямаше как да бъдем на две места едновременно и само му се изкефихме отдалеч. Жегата вече започваше да се усеща, добре че отвсякъде бяхме заобиколени с вода и растителност, която приятно ни разхлаждаше.

След като “утрепахме” около час на островът се насочихме към следващата атракция – “Пръскащата планина”. Тъкмо се чудех, за какво иде реч, когато я видях…. Явно целта на атракцията май беше да откаже недолюбващите мокренето, защото точно на влизане, дизайнерите бяха показали, какво очаква всеки в краят на приключението – едно огромно… изпръскване. Всичко изглеждаше така, все едно влакчето пропада от около десетина метра в някаква дупка, входът на която представляваше водна стена. Доста обезкуражаващо 🙂 нали. Естествено, никой от хлапетата не се отказа. Отново, след около малко повече от половин час дойде и нашият ред. Това беше най-спокойната атракция (приех я, като личен бонус), според мен специално предназначена за по-малките.  В лодки от по осем човека, в нещо, като пещера различни животни ни пееха и забавляваха. От време, на време, просто да стане по-интересно имаше нещо, като спускане с лодките по малки водопади. Поне за мен, най-смешното бяха самите анимационни герои, някои доста известни, които пееха… на японски! Голям майтап! В самият край на пещерата, някъкъв зловещ на вид гарван нещо започна да ни плямпа, ама кой да му разбира? Докато се усетим и… вече летяхме надолу по последният водопа и направо се натресохме във водната стена, която дизайнерите на забавлението услужливо ни оставиха да осъзнаем за около две секунди. Пляс! Натресохме се в нещо (не разбрах какво, може да е имало някакви усопокоители), хлапетата на предната седалка малко се поизмокриха, но в последствие се оказа, че повечето от това са “специални” ефекти и умела конструкция на атракциона. Че кой  (не?!) би искал, посетителите да излизат вир вода! Оказа се, че точно в момента на спускането, има инсталиран нещо, като фотофиниш, който доста сполучливо улавя физиономиите на участниците в шоуто. Който пожелае, на излизане може да си закупи снимката. На няколко последователни монитора в коридора, близо до изхода, се показват подред снимките и лодките – просто назоваваш номерът изписан отдолу, плащаш около 15EUR и имаш цветна снимка в A4 формат и приятен албум с героите от пещерата. Да не  звучи, като хвалба, но трябва да си призная, че нашата снимка беше доста сполучлива – ясно си личеше, кой се забавлява и кой умира от страх!

Със следващата атракция ми се струва, че не направихме най-правилният избор.  За нея нямахме fast pass, то май нямаше и как – Йо Кун просто не успя да отиде да резервира пропуски и за нея. Все пак, той направи резервации за “Космическата планина”, нещо за което после му бяхме особено благодарни. Сега ми се струва, че не малка доза разочарование от този атракцион донесе и това, че жегата вече направо ставаше убийствена.  Уж слънцето не печеше кой знае колко, но докато вървяхме към Toontown, на моменти ми се струваше, че някой все едно ме натиска по слепоочията. Шапката от една страна помагаше да не получиш слънчев удар, но от друга, влошаваше общото охлаждане на главата ми. Това беше един от най-дългите ни преходи и искам да споделя, че по отношение организацията от място, до място се придвижвахме доста интересно. Представете си следната схема: децата в средата, колоната водеше Йоши (дедето бодряк, отвреме на време мяташе шапката си за да не го изгубим), Женя и Йо Кун от двете страни, аз накрая опитвайки се, хем да снимам с камерата, хем с фотоапарата, хем пък да не изтърва от поглед групата или някое от децата. По едно време се натресохме в нещо, като мини парад. – навалицата стана даже още по-гъста (невероятно, но факт!). На големи платформи различни анимационни герои правиха ‘некъв екшън, най-забавното от който беше поливането с вода на хората покрай пътя. За съжаление и за  влакчето в Toontown си почакахме около 20-30 минути, на всичкото отгоре, тук нямаше и грам сянка, та направо се опекохме. Цялото шоу беше за по-малко от три минути – все пак това беше някакво почти детско влакче. Само, дето си останахме с ходенето. Моралът малко спадна, но аз лично се надявах наближаващият обед малко да повдигне духът ни.

Нарочно или не (понеже не помня дали го сме го обсъждали) отидохме да обядваме в единственият ресторант, който предлагаше хамбургери. Какво са предлагали другите такива и идея си нямам. В “Терасата на Tomorowland” предлагаха точно това, от което се нуждае всеки един подрастващ младеж – пържени картофки, ‘няква кола (пепсо, кока и т.н.) и малко мръвка между две тънки хлебчета. Ако добавим към това, че от няколко дена “горките” деца не бяха яли истинска храна (това, според тях), вярвам че този обед им се е сторил истински пир. Към билета от Disneyland вървят и пет броя ваучери (нещо, като билетчета, естествено с лика на Мики) на обща сума около 2000 йени (около 20USD). С тях може или да пазаруваш на територията на парка из многобройните магазини, или да ги изхарчиш за ядене. Е, ние избрахме второто, със споменатото по-горе меню.  Вярно, обаче че и тук не се размина без чакане. Добре, че в заведението поне имаше климатик, вън направо не се стоеше! Не знам, как им излиза сметката, но от общата цена от около 30EUR за билете, повече от половината да ти я връщат, като ваучери за пазаруване…? Странно, но явно икономически изгодно.

Времето за следващата атракция наближи и щем не щем се забързахме към нея. По описание на Ксавиер (колегата от Франция), изживяването било доста интересно, доколкото може да се нарече интересно екстремно спускане в тъмен тунел в който тук, там проблясквали лампички. Идеята на “Космическата планина” е, че все едно правиш хиперскок през подпространството. Интересно! Времето ни за влизане беше разчетено почти идеално, тук на опашката не се забавихме повече от 10-тина минути и вече бяхме вътре. Климатици навсякъде, хладно и приятно. Обстановката беше доста футуристична – всичко беше организирано, като огромна космическа гара, а влакчето беше оформено, като някаква ракета. Отвсякъде примигваха дълги светлинни импулси, които сякаш създаваха усещане за движение.  Озвучението също беше доста на ниво. Отделно от тракането на влакчетата по улеите се чуваше и нещо неопределено механично. Яко! Идеята явно беше, които да го е шубе да се откаце навреме – доста свежо, дизайнерите бяха предвидили странично отклонение, с надпис отгоре “Escape pods” (Спасителни капсули) 🙂 И това, ако не е брилянтно! Две от момичетата се отказаха, явно май наистина ги достраша.  “Ракетите” стартираха по  двойки, всяка с по 12 места. Успяхме да се уредим с Женя за първите седалки на второто влакче (останалите деца бяха всички в първото) и още, докато се усетим ускорението вече ни залепяше за седалките. Емоцията беше неописуема! Самият тунел не беше абсолютно тъмен, но звездите и декорите по стените, като че ли само засилваха усещането за празнота и скорост. Някой гад гениално се беше сетил, че ако на определени моменти засили допълнителна въздушна струя срещу невинните пасажери, усещането за скорост нараства още повече и сякаш стига до наистина светлинни висоти. Отделно, това си беше и наистина най-бързото и скоростно влакче в парка. Голям кеф, който за съжаление продължи само 3 минути (често, видяха ми се доста повече!).

Неусетно, приближаваше времето за тръгване. Вярно, че имахме още около час и нещо, но първо не ни се мърдаше никъде в тази жега и второ, за допълнителната атракцията която искахме да посетим fast pass key-а беше за около 19:00 часа! Никакъв шанс! Понеже имахме време за шопинг, решихме да оползотворим времето по този начин. Желаещи не закъсняха да се появят, набързо организирахме ударна група и направихме няколко обиколки на базара, който беше точно до входа (или изхода, зависи от гледната точка). Естествено, не купихме кой знае какво, сещате се какви стоки може да се намерят в Disneylan – фланелки, шапки, ключодържатели… всичкото с логото на Дисни. Тук яко го ударихме на туризъм, пък и що да не, той нали затова е измислен паркът.

Лично на мен пазаруването не ме влечеше много, затова мръднах стотина метра навътре към огромният замък на Мики, който е те посреща още на влизане, точно срещу входа. Бях забелязал някакво раздвижване около него, някак хората започнаха за се събират натам. Успях да се паркирам на едно бордюрче, малко по-нависоко и приготвих камерата. Шоуто не закъсня – невероятно добре организирано водно представление! Сега ми стана ясно, защо повечето хора се бутаха напред. Добре че не ги последвах, едно че щях да стана вир вода, второ нямаше да мога да опазя камерата суха. За около 10-15 минути имаше страхотни водни струи (високи поне 20-25 метра), песни и танци на различните анимационни герои, страхотна музика и настроение. Не знам, как бяха направили озвучението, но музиката беше хем силна, хем не дразнеше прекомерно. Тук си мисля, че издъних по-голямата част от капацитета на батерията на камерата ми, но все пак заснех всичко.

Върнах се към територията на базара за да проверя, докъде беше стигнало пазаруването. Почти бяха приключили (парите?!). Ръководителите се събрахме за кратка оперативка и новината, която нашите японски приятели ни поднесоха, направо ме смрази. Нямало да се връщаме в хотела, а направо сме щели да се придвижим към мястото за закриването на лагера. Ами сега! В хотела бяхме оставили всичко, което ни беше нужно за нашето представяне – носиите и музиката. Даже батерията на телефонът ми беше доста паднала, не можех да “свиря” с него, а не знам дали знаете, но телефони марка Nokia в Япония няма, няма и зарядни за европейските модели. Никакъв шанс за музика отникъде! То, както и да е… щяхме да прежалим липсата на носиите (3/4 от ефекта щяхме да го изгубим, ама карай), но какво да правим без музика? Да пляскаме право хоро с ръце ли! Направо се вкиснах – язък им за перфектната досега организаця! Предната вечер надълго и широко обсъждахме да не забравим шапките и фланелките си, пък никой не се сети да ни каже, че трябва да си вземем нещата за фестивала. Даже и името на хотелът, който трябваше да се проведе мероприятието не беше написана в ежедневната ни програма. Най-малкото щях да се ориентирам, че ще бъде доста далеч от Нарита Хотел, че да си вземем нещата. Гадост някаква се получи. Йоши и Йо Кун се усетиха, че нещо атмосферата се стегна и че нещата са сериозни, затова започнаха да звънят отдолу-нагоре по йерархията. Като им гледах физиономиите, изобщо не им беше приятно, но пък да бяхте видели моята…. Предложих да отидем с такси, за съжаление се оказа, че това ще струва около 250EUR, сума която нито аз, нито те им се даваше. На шефовете над тях – също. Накратко: получи се голяма издънка. Оставаше единствено да изтегля нещо през Интернет. Попитах ги, дали ще има връзка в хотела – щяло да има. Уф! Поне малко светлинка в дъното на тунела (май се оказа, че това е насрещният влак!). Както и да е, видя се, че няма да има оригиналничене с народни носии, поне музиката горе-долу оставаше с някаква възможна вероятност да мога да я сваля от някъде, та да не се изложим тотално.

Децата бързо разбраха, че нещата не са наред и не знам, дали бяха просто уморени, но и те леко се вкиснаха. Даже и доста атрактивният парад на анимационните герои, който се прави в ранният следобед не можа да оправи достатъчно настроението. Няма да си кривя душата, самият парад беше доста атрактивно нещо. На големи, невероятно украсени платформи се представяха всички анимационни герои от света на Дисни. Мики и Мини (за къде без тях), Мечо Пух и останалите от бандата, Пепеляшка, даже и Малката Русалка, Красавицата и Звяра, всякакви приказни и не дотам приказни герои – всичките придружени от танцуващи и подскачащи допълнителни артисти. Доста впечатляващо беше, само дето ние вече трябваше да тръгваме към автобусите и не остана време да догледаме парадът до края.

Оказа се, че тържеството по закриване на летният лагер 2008 е съвсем наблизо – има няма, десетина минути с автобусите. В една от най-големите зали на хотелът (даже не си спомням и името му, толкова бях притеснен) бяха организирали някакво тържествено похапване, малко речи за довиждане, след което следваха представленията на участниците в лагера. По програма това трябваше да става по азбучен ред, т.е. нашият ред беше четвърти. По разбираеми причини, веднага ни изтеглиха най-накрая. Йо Кун, който беше доста по-напред в технологиите от дядо Йоши, веднага се зае да организира download на нещо, като “Право хоро”. Аз лично нямах никакви претенции, само и само да съвпада ритъмът. Естествено, бедите не идват сами. По разбираеми причини, всички free сървъри, от които може да се изтегли народна музика са доста “невидими” от Япония. Това, горе-долу можах да го предвидя. Даже и с WindwosXP на японски мога да се се справя – какво толкова, след такъв на турски, португалски, литовски, френски и немски, почти нямаше какво да ме уплаши. Даже и Yohoo-то на японски не ме стресна (по незнайни за мен причини, японците признават за търсачка само Yahoo). Ама да търсиш “Право хоро” или “Дунавско хоро” и всичките му там производни на шльокавица или чатица (мейлица, телексица и т.н. латинизиране на кирицата), ей това напрвао ме довърши. Да не говорим, че поне 10 минути се инсталираше и пускаше GPRS модул (или нещо подобно, не разбрах точно, приличаше на доста дебела флашка) към лаптопа, защото се оказа, че wireless мрежата в хотела нещо не се понасяла с wireless картата му. Леко обезумял и от факта, че батерията на телефонът ми съвсем се беше скапала (помня, че заредих камерата и фотоапарата, но телефонът…?) потърсих помощ от колегата от братска Украйна. Свързах се с колегите от моят отдел, които за щастие ме разбраха от две думи. С MMS не ставаше да ми пратят около 4MB информация, затова остана само email кореспонденция. Естествено, моят laptop беше останал в хотела, при народните носии и CD-то с българска музика, затова всичките му там IM средства за бърза комуникация отпадаха. Докато чаках emal-ът  с “Дунавското” (така и не го дочаках, след няколко дена видях, че е пристигнал горе-долу час след краят на шоуто) и нервно си гризях пръстите, отидох да видя, как вървят нещата в залата. Хлапетата бяха увесили нос – в крайна сметка, до последно даже и не знаехме, дали ще излизаме. Вече беше станало ясно, че носии няма да има, поне едно здраво хоро да му ударим! Върнах се обратно при Йо Кун, който вече беше преборил връзката. Бързо ми стана ясно, че ще бъде доста трудно да намерим български  хора по традиционният начин. Предложих му да си направи акаунт в iTune и понеже там има различни каталози, по-лесно да намерим това, което ни трябва. Слава богу, нещата се задействаха и за има-няма още 20-тина минути вече имахме акаунт там, както и свалени и инсталирани всички бози, които съпътстват олигофриничната система на Apple. Е, всичко вече беше въпрос на време да намерим това, което ни трябваше. Естествено, свалянето си имаше цена, която Йо Кун май с удоволствое плати (май беше някакви центове, хак да му е!). Допълнително леко изнервяне в обстановката внесе и това, че първите две хора, които изтеглихме се оказаха всъщност ръченици, абсолютно невъзможни за танцуване от нашите артисти. Ако щете вярвайте, само 10 минути преди да дойде нашият ред, вече имахме нужната ни музика на носител, от който да може да се play-не на уредбата на залата (и това се оказа засада, ама няма да се впускам в подробности).  Сега усетих, колко ми беше напрегнато и нервно. Тук важеше олимпийският принцип – нашето изпълнение не беше кой знае, колко важно – просто щеше да е доста обидно, ако само ние не се явим. За самото хоро и това, как го изпълниха децата не мисля да пиша – не съм специалист, те също. Мога само да ги поздравя за куража да се изправят пред 250 човека и само с 15-тина минути тренировки  все пак да направят нещо. Вярно, че ефекта щеше да е къде, къде по-добър, ако бяха в носии, но и така не беше зле. Браво, деца! Пък на мен, даже ми остана време и да хапна два залъка от това, което беше останало от вечерята (шведска маса, но вместо шведи, около 200 гладни тийнеджъри). Нашите японски координатори, също се отпуснаха, явно и на тях не им е било много весело.

Май това беше  закриването на летният лагер “Язаки 2008”, признавам си, покрай целият екшън по свалянето на българските хора, не видях много от него. Ами това е… след като си взехме довиждане (официално) отново се натоварихме по автобусите и отпрашихме към хотела. Денят беше доста дълъг и изпълнен с емоции – както положителни, така и отрицателни. Живот, какво да го правиш, тъкмо се научиш да го живееш, та вземеш, че умреш 🙂

Утре летяхме обратно към България.

…следва продължение…

Част 1, Програма “Киото”

Част 2, Пристигане

Част 3, Ден първи…

Част 4, …и следващите дни

Част 5, Официално посрещане

Част 6, Тойота

Част 7, Манастирите в Киото

Част 8, Манастирите в Киото, ден втори

Част 9, Дисниленд

Част10,Завръщане

За този ден по програма трябва да посетим манастирите Kinkaku-Ji, Tenryu-Ji и филмовото студио Toei Uzumasa. Ставане, ядене, товарене по автобусите – всичко почти на време (5 минути закъснение). До самият манастир (така нареченият “Златен Павилион”) стигаме за около 15-20 минути, като повечето време се придвижваме из улиците на Киото. Както се сещате, градът е доста стар (ако може да се напише по този начин за град, който го има от 1400 години) и поне в центъра всичко е доста нагъсто. Иска ми се да напиша “претъпкани” улици, но нещо ме спира. Не защото не са такива, ами защото нямат нищо общо с нашите широки, но яко задръстени “булеварди”. Не знам, как го правят, но японците въпреки, че си имат доста повече превозни средства, някак си успяват да нямат чак толкова запушалки по улиците. Всъщност едно от нещата, които ми направиха доста голямо впечатление в областта на транспорта им, е факта че почти на всяко кръстовище, дори и на почти всяка странична улица имат големи огледала, ориентирани в съответната посока, поставени с цел шофьорът да не опъва врат, ами по най-лесният и безопасен начин да се огледа и премине.
Манастирът на “Златният Павилион” е един от най-известните и посещавани в Киото. Който се интересува, може да намери много информация за него из Мрежата. Това, че е доста посещаван си личи от огромният паркинг пред него. Имайки в предвид, колко е кът мястото в Япония, да се чуди човек, как може да направят 10 декара паркинг. Всяка аналогия с наши, български забележителности е меко-писано неуместна. Даже и на връх Шипка, паркингът за посетители е абсолютно недостатъчен. За обиколките из манастирите, за всяка група имаме “назначен” специален водач – студентка от факултета по чужди езици към Университета на Киото. Нашата водачка беше 21 годишна, казваше се Ай (Любов),  като ми се иска да добавя, че беше ненормално висока (като за японка). Доста симпатична, като цяло, и то не само, като за японка 🙂 а в добавка и доста приветлива. Малко странно ми беше, че за трети курс студент, английският й не беше кой знае колко по-добър от моя гълъбарски английски (pidgin english ), но все пак да не забравяме, какъв голям проблем е за японците да усвояват чужди езици (не само английски). След, като се поразговорихме, за моя изненада се оказа, че нашата туристическа обиколка (посещението на двата манастира и кино центъра, както и утрешната обиколка) са спонсорирани от местният университет. Това било обичайна практика, изучаващите чужди езици да бъдат “прикрепяни” към различни международни туристически групи, идващи в Киото. Целта е пределно ясна – на каквото и да те учат, по-добър учител от живият разговор няма. Още една брилянтна японска идея! Вероятно и другаде по света правят така, но просто за мен това си беше малко необичайно, та  направо им завидях за образованието и възможностите, което им се предоставят.
За обиколката из манастира не знам, какво да напиша. Определено, това е едно от най-красивите места, които съм посещавал (изключвам българските баири, става дума за населени места). Проблемът е, че думата “манастир” някак не му приляга. Според мен, места като катедралата в Кьолн, нашият Рилски манастир, църквата в с.Шипка, местността Кръстова гора и други подобни просто нямат никакъв шанс да останат и капчица свети (примерите са случайно подбрани от местата, на които съм бил). Тълпите от туристи, “щракащи” с фотоапарати и “бръмчащи” с камери, някак си отнемат почти всичко от усещането (кавичките са, защото 95% от всичко подобно вече е цифрово и звуците са само за украса). Точно така беше и с това място – просто няма никакъв шанс да си остане манастир. От друга страна, съвършената чистота, усещането, че всяка клонка е поставена на правилното място и обгрижена подобаващо, умението да се подреждат отделните орнаменти, камъни, оградки, градинки и други подобни просто се набиваха на очи. Централният павилион, със стилизирана фигура на феникс отгоре е изцяло облицован със злато. Първият ежаж беше “съблечен” за ремонт – не вярвам, да са прибрали облицовката, защото някой си е краднал нещо от нея 🙂 В този манастир се намира и един от най-старите запазени бонзаи – всъщност, това си беше цяло дърво, оформено във вид на птица. Доста интересно, като се има в предвид, че мястото е горяло поне на три пъти.
Обедът, който ни сервираха в близък до манастира ресторант, се оказа малка атракция. В така нареченият “японски обед”, нямаше почти нищо традиционно, освен характерната супа от водорасли и тестени топчета, както и дървените сандъчета в които ни бяха сервирали основната храна. Вече съм писал за това, че домакините доста се стараеха и всяко едно ядене беше съобразено с това, че идваме от къде ли не и групата е предимно детска. И тук не беше по-различно – в различните отделения на въпросната конструкция имаше пилешка пържола, някакви други панирани мръвки (не успях да позная от какво са), спагети, пържени картофи, някакъв сладкиш, както и нещо като компот в пластмасова опаковка. Естествено, нашите хубостници почти нищо не ядоха. За тяхно оправдание, май и останалите деца също не се бяха представили, кой знае колко добре. Очевидно, просто яденето беше прекалено много. Много, но само за туристите – тук за първи път ми направи впечатление, че японците почти не хвърлят храна. От “шведските” маси, това не си личеше много, но сега нашият координатор Йо Кун и Ай направо се натъпкаха – просто си им личеше, че се хранят на зор. Въпреки това, те направо си ометоха чиниите, като се има в предвид, че дори си изпиха и малко гадната (по мое мнение) супа. Странни хора…. Чудя се, как ли се възпитава подобно отношение към храната….?
След обилното (според мен) похапване, отидохме да разгледаме другата забележителност в бизост до ресторанта в който хапнахме, храмът Tenryu-Ji, който по обясненията на нашата водачка бил “5 звезден”. В случаят с японските храмове, вместо звезди, рангът се определял от цветните линии по стената на манастира – доста практично и удобно – няма начин да объркаш. Както и при храмът на “Златният павилион” и тук навсякъде си личеше ненатрапчива човешка намеса. Не знам дали знаете, но почти всички храмове в Япония са будистки. Традиционната японска религия е шинту и тя няма почти нищо общо с будизма. Шинтуистите не правят големи постройки, нямат монаси и храмове, а градят просто малки олтарчета. Не съм голям специалист по религиите, но вероятно повечето монаси са си били и будисти и шинтуисти едновременно. Всъщност, шинту не е религия, ами ежедневно отношение към природата и човека. Не искам да затъвам в подробности, всичко това, че и доста по-добре обяснено може да прочетете от блогът на Станка Станчева. Нямаше как да не ми направи впечатление, че във въпросните храмове имаше извънредно много шинту олтари. Странно и доста красиво. Градината към храмът беше доста по-голяма от тази на предишният манастир, даже на излизане нещо се омотахме и се нацепихме в една доста атрактивна бамбукова гора – сещате се, точно като онези горички по филмите, в които често от дърво на дърво прелитат нинджи.
Последната атракция за деня беше посещението на филмовото студио Toei Uzumasa. Малко ми беше странно, какво точно представлява подобно нещо, затова очаквах посещението с голямо любопитство. Ще започна с размера, а той, както знаем имал значение: мястото е доста обширно – 36 декара и поне според рекламите, които прочетох е собственост на най-голямото филмово студио в Япония – Toei Kyoto Studio. Върху въпросната площ беше построено цяло японско село от епохата на Едо. Идеята ми се стори доста свежа, защото най-малкото няма нужда се правят декори, които после да се изхвърлят или преработват – всичко си беше абсолютно автентично и напълно реално. Да не забравяме все пак, че това си е действащо филмово студио. Естествено, във времето, когато не вървят снимки, цялата площ се превръща в яка атракция. Артистите, както са си облечени в традиционните костюми, просто се разхождаха между нас и правеха “екшън”. Имаше и доста магазини, пълни с различни “простотии” – фалшиви мечове, шурикени, лъкове, джапанки (познайте, защо тези обувки се наричат така), ветрила … всякакви  традиционни аксесоари и джунджурии. Този ден се случи доста горещ и съвсем случайно за да се скрием от жегата се набутахме в една къща на ужасите в “японски” стил. Вероятно се сещате за какво иде реч – кървища на всякъде, отрязани глави и ръце, посечени трупове, тъмно и “страшно”, злокобна музика, светлинни и звукови ефекти, тук там изпращява по някоя стрела… и всякакви такива и подобни. Написах “страшно” в кавички, защото мен все пак подобни неща трудно могат да ме впечатлят – дългогодишните обиколки из злокобни подземия и места с пушка помпа или меч в ръка си казват своето. На хлапетата обаче, атмосферата като че ли им подейства – не че кой знае какво, просто се сбиха в по-плътна група, като се смееха и говориха малко по-силно от обикновеното. Почти на излизане, обаче настана истински екшън. Две малки японски момиченца на видима възраст около 8-9 години, с диви писъци почти ме събориха на земята. Бяха се стреснали наистина яко, трепереха (не съм вярвал, че човек наистина трепери от страх!) и си плачеха абсолютно неподправено. Последните три стаи направо ми пречеха да ходя – и как иначе! Едното се беше вкопчило в единия а другото за другият крак. На всичкото отгоре, съвсем нормално не отбираха и дума английски, че да ги успокоя по някакъв начин. За капак, в последната стая имаше оставен един “истински” труп (имам в предвид жив артист), някакъв накълцан самурай, единствената задача на който беше, почти да ти падне отгоре с предсмъртни хъркания. Голям майтап! Там хлапетата, съвсем очаквано просто откачиха. Не знам, кой ги беше пуснал във въпросната къща на ужасите, но съм убеден, че тия момиченца ще имат незабравим спомен за цял живот – даже и отвън на светло те продължаваха да си треперят и плачат най-малкото поне още 5 минути.
Направихме си доста снимки, посетихме няколко други къщи. Е, имаше и няколко затворени за ремонт, но пък от друга страна, какво толкова да видим по-различно! По-интересната част от посещението се оказа музеят на студиото. На три етажа, в няколко зали (направления) бяха показани различни теми и етапи от историята на компанията. Плакати, части от декори, реални костюми, различни атрибути – добре организирани и подредени с мерак. Примерно, за мен беше доста голяма изненада да разбера, че всичките му там “Power rangers” серии и производните им са японска измишльотина. Нашите хлапета доста им се изкефиха, защото костюмите и на чудовищата, и на рейнджърите си бяха автентични. На различни места из музеят имаше различни атракции – асансьор, който пропада надолу по някое време, “почти” действащи телескопи, макети на космически кораб, разни къщички в които нещо става и т.н. Абе, с една дума – кино.
За краят на деня, домакините бяха организирали посещение на екшън театър. Защо екшън ли? Ами защото в него основният акцент беше поставен на каскадите и акробатиката. Ясно ви е, че на жив театър няма как да се организира превод или дублаж, та затова самата история малко ми се губи. Ама май това не беше от значение, защото то не бяха боеве с мечове, то не бяха премятане и падания (на специални дюшеци, естествено!), светлинни и звукови ефекти – от всичко по много. Лошите бяха много лоши, добрите бяха много добри. Е, по някое време нещата се обърнаха и лошите станаха добри. Това не знам, защо го бяха измислили така, но вече предупредих, че историята малко ми се стори странна. В края на краищата, доброто (май?) победи. Или поне двама от героите плеснаха с ръце и се прегърнаха, след което изтрепаха малкото останали лоши. Имаше и заиграване с публиката, единият от “лошите”, бая се засили с катаната да реже глави из публиката, но се оказа, че просто искаше да поздрави зрителите. Поздравленията бяха направени не съвсем оригинално, но за сметка на това от сърце – човекът просто питаше хората откъде са и хвърляше 2-3 лафа на родният им език. Разбира се, не знаеше български, но май се опита да замаже положението с нещо, като руски или поне той си мислеше така. Целият театър беше доста забавен, на децата определено им хареса.
Този ден направо си беше доста напрегнат, но и доста забавен. Само да не беше таква жега….!  На обратният път към хотела, повечето деца направо си задрямаха – добре, че път не беше особено дълъг.

…следва продължение…

Част 1, Програма “Киото”

Част 2, Пристигане

Част 3, Ден първи…

Част 4, …и следващите дни

Част 5, Официално посрещане

Част 6, Тойота

Част 7, Манастирите в Киото

Част 8, Манастирите в Киото, ден втори

Част 9, Дисниленд

Част10,Завръщане