Календар

August 2008
M T W T F S S
« Jul   Sep »
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

Язаки, Летен лагер Япония 2008, …и следващите дни…, част 4

Японците не правят нищо случайно. В това умозаключение имах възможността да се убеждавам многократно през следващите дни. Ако някой друг организираше мероприятието, вероятно щеше да сложи (примерно) цялата българска група в един автобус. Не и японците – в крайна сметка една от основните им цели беше да стимулират и насърчават културен (пък и всякакъв друг) обмен между децата. Затова бяха разделили големите групи на отделни “парченца” от по 7-8 деца. Естествено, в различни автобуси.

Пътуването през Токио беше около 40 минути. Ако искате, вярвайте, ако искате не. Точно толкова – от единият край на града, та чак до другият (вижте тук откъде се минава). Само на едно място малко се задръстихме, а то в последствие се оказа, че е входът за магистралата. Да, точно магистрала си беше, с 4 платна, която е построена на около 20-тина метра над земята (отдолу на места имаше още две нива), почти на височината на покривите на околните сгради. И така през целият град. Другото интересно нещо във въпросната магистрала беше, че почти по цялото й градско протежение, отстрани бяха инсталирани (построени?) шумозаглушителни пана. Даже и в извънградската й част, също имаше подобни съоръжения. На определени места, тези “пана” бяха прозрачни, очевидно с каква цел. За самото Токио…, не знам какво да напиша – особено място си е. Може би, защото гледахме почти всичко от високо, но къщите бяха странно правоъгълни и наблъскани една в друга. На един покрив видях три коли една до друга (как ги качват и свалят и идея си нямам), а къщата не беше никак голяма. Имаше и доста небостъргачи (имам в предвид, сгради над 30 етажа) – странно, като се има в предвид земетръсната зона (по-точно зони) в която се намира Япония, т.е. едно е да четеш за това, съвсем друго е да минеш покрай постройка, на която ако искаш да видиш последният етаж, направо ти пада шапката. И навсякъде имаше страшно много дървета и зеленина. Чак не вярвах на очите си – как може всичко да е толкова наблъскано и пак да има толкова растения! Не сме спирали в града, но не видях дим, мъгла или нещо подобно на родните градски пейзажи. А то не е, като да не сме минавали през промишлени зони. Просто май хората направо режат глави за не спазване на екологичните си норми. Такива неща, каквито през социалистическо време съм чел за Токио, просто нямаше – смог, хора с маски на устата, задръствания, тъпканак и т.н. простотии. Всичко си беше чисто и приятно (написах ли колко зеленина имаше навсякъде), а на няколкото пъти когато минавахме през и покрай мостове, от гледката направо ми падаха зъркелите.

Не знам, дали да споменавам, но когато излязохме от града, навсякъде откъдето минавахме се виждаше, че е пипнала човешка ръка. На мен ми беше малко странно да гледам подрязани и оформени храсти в средата на пътя, все пак става дума за почти 2-3 часа път. Отделно, че хората се бяха сетили да направят спирките за почивка (нали се сещате, че никъде не видяхме пикаещи покрай магистралата японци?) на около час, час и половина равномерно по цялото трасе. Казват, че културата на една нация се познава по това, как се отнася към старите хора и инвалидите. Е, в това направление и идея си нямам, кога ще ги стигнем японците – навсякъде в обществените тоалетни, в асансьорите, по тротоарите, на пътя си личеше, че някой мисли за тези хора. Писоарите, примерно бяха със специални дръжки за по-лесно изправяне, имаше специални места за повиване и оправяне на бебета (да, даже и в мъжките тоалетни!). За неща, като рампи за инвалидни колички и специални седалки, даже и не си заслужава да споменавам. Освен това, писоарите също бяха доста интересни – високи, започващи от пода, с автоматизирано измиване. Очевидно, хората са се сетили, че понякога нещата (по различни причини) не вървят накъдето ти се иска и вместо да целиш тавана или стоящите до теб, е по-добре всичко да е по-контролирано. Ами поддръжката? Не знам, как е било в дамските тоалетни, но мъжките определено бяха потресаващо чисти. Сигурно сте чували, че японците са малко смахнати на тема чистота – вярно си е. Не знам, кога успяват да го правят, но навсякъде, където минавахме си личеше определено “престараване” в почистването, както на стените и пода, така и си личеше грижата за дървета и тревата навсякъде, където бяхме. Първоначално ми бе малко странно, после определено всичко наоколо започна да ме кефи. Доста приятно е да забелязваш, че навсякъде, където може да пипне човешка ръка и да оправи нещо, то това нещо определено се е случило.

Другото, по което японците са малко смахнати са различните автомати за продажба на напитки (най-често). Ей, ‘тва не бяха различни видове Кола (Pepsi, Coca, ‘сякви производни), поне по десетина вида различна вода – с йони, без йони, с ванадий (това не го разбрах, ама така пишеше), минерални, “обикновени”, видовете чай не ги броих (имам в предвид, истински а не на Nestle, не че нямаше и 5-6 такива вида), всякакви други бъркочи – направо не е истина. Мисля, че накъде съм снимал една редица от поне 6 огромни шкафа, фрашкани с напитки. Системата им е много проста – пускаш “стотинки”, светват бутоните за тези продукти за които ти стигат парите и … толкова. Остава само да натиснеш бутона. Ами ако нямаш монети? Проста работа (по японски!) – в повечето случаи наблизо има и автомат, който ти разваля банкнотата на монети. Подобна система имаше даже и през етаж във всеки един от хотелите, в който бяхме (голям кеф, ако си закъсал за бира, просто допълзяваш до автомата и получаваш кехлибарената течност!).

Централата на Язаки (така нареченото Y-City) е в едно “селце” (Shizuoka) близо до хотел Gotemba Kogen в който ни бяха настанили. От хотела се откриваше прекрасна гледка към планината Фуджи. Честно да си призная, малко завиждах на участниците в другата програма, които щяха да правят разходка из планината, но в последствие, като подишах влажният и спарен японски въздух, като си представих с тия хлапетии, как катерим из камънаците и особено, като разбрах, че всъщност през повечето време са се движили с автобус, просто ми се отщя. За този ден, домакините ни бяха приготвили обиколка из завода и централата ни, както и едно представление на учениците от прогимназия Tomioka. В нашият завод, това което ми направи впечатление беше, че оборудването беше доста овехтяло. Очевидно, даже и в сърцето на Язаки се използва всичко до дупка и се цепи йената на две (не знам, как им се наричат “стотинките”, то май си нямат дума за това). Иначе, чистотата си беше традиционно на ниво, накараха ни да си обуем чехли (това поне в нашият завод го няма, все още за посетители), разведоха ни из цеха и набързо ни изпратиха, вероятно за да не се мотаем из производството. Децата от Tomioka се бяха постарали – въпреки жегата (все пак, говорим за около 3 часа следобед) около 10 минути играха нещо средно между Тай Чи гимнастика, аеробика и танц, след което се захванаха да ни учат на него. Голям зор. Българската група, както беше уморена след 12 часовият полет и 3-те часа с автобус окапа още в началото (две от момичета и Женя за придружител, даже се бяха изнесли скоропостижно към хотела с такси). За да се отсрамим, пък и за да раздадем подаръците, които бяхме приготвили предварително (традиционните мускалчета с розова вода, национални кърпи, дървени чинийки и други подобни) останахме само аз и синът ми. Аз, защото ми беше доста интересно (въпреки умората и жегата), а синът ми, просто защото нямаше как да се скатае от това мероприятие (поне едно дете трябваше да има, ей така за цвят).

След като се прибрахме в хотела, имахме малко време да отдъхнем и да вечеряме. Може би тук му е мястото да спомена нещо за японската храна. Аз лично нямах никакви проблеми с нищо от нея. Даже и със сушито за закуска (все пак, сурова риба, толкова рано…!). Хората се бяха постарали – може би повечето от децата няма да се съгласят с мен, но имаше храна за всички вкусове. Спагети, печени меса, пиле и телешко (свинско, май не видях), бекон, различни шунки, кренвирши и естествено много риба (във всякакви разновидности и приготвена по различни начини). Странното за мен беше, че рибата нямаше традиционният рибешки вкус, ами си беше …. абе…. малко странна. Имаше и доста плодове, както се казва “на корем” (диня, праскови, ананаси, портокал, грозде) и зеленчуци (краставици, салати, царевица и едни миниатюрни домати). Всичко беше особено качествено. В хотелите на всяко ядене имаше и пържени картофи – очевидно, май за да се угоди на американската група J, не че и нашите хлапета в повечето случаи не нагъваха само картофи и кола (тук, там някое се престрашаваше да опита нещо по не традиционно). Десертите, също бяха на ниво – различни пасти, торти, кремове и т.н. Аз не обичам подобни допълнения към храната си (виж, ако има бира за десерт…..) и не можах да ги оценя подобаващо, но доколкото гледах, какво ядат другите, това беше едно от нещата, които свършваха доста бързо. Японците всъщност, имат съвсем различно отношение към храната и храненето, като цяло. Едно от първите ми впечатления беше, че те почти нищо не изхвърлят, а каквото си сипят (или им сипят) може и да се пръснат, но ще го изядат (т.е. обратното на лакомията). Разбира се, наред с ножовете, вилиците и лъжиците, на всяко хранене имаше и клечки за еднократна употреба. Това последното е доста интересно изобретение, но си представете бамбукова пресовка оформена, като клечки в единият край на която те са съединени. Когато се използват, просто с леко завъртане двете парчета се отчупват. Всъщност, не знам точко как се изработват и дали е точно пресовка, но не са точно кръгли, а по-скоро четвъртити. Това е малко неудобно за пръстите, нещо което разбрах по-късно, когато си купих кръгли клечки. Яденето с клечки не е никак трудно, просто някой трябва да ти покаже, как точно се хващат. Споменах ли, че лично аз доста бързо свикнах с тях? Не? Е, така си беше. Даже, накрая имах чувството, че мога да уловя и летяща муха във въздуха (скромността е една от многобройните ми добродетели). Като написах “муха”, се сетих – през цялото време, докато обикаляхме (пък не е, като да сме стояли на едно място) никъде не видях и една летяща гад – само пеперудки и скакалци. Нито муха, нито комар, даже и оси не видях никъде. Без майтап! Като се има в предвид, колко горещо и влажно е, този факт си е направо необясним.

Утре следва официалната част, т.е. посрещане, приветствия и т.н. Прогнозата за времето утре е от горещо към още по-горещо. Как ще изкараме цяла сутрин на открито… и идея си нямам.

…следва продължение…

Част 1, Програма “Киото”

Част 2, Пристигане

Част 3, Ден първи…

Част 4, …и следващите дни

Част 5, Официално посрещане

Част 6, Тойота

Част 7, Манастирите в Киото

Част 8, Манастирите в Киото, ден втори

Част 9, Дисниленд

Част10,Завръщане

Leave a Reply

You can use these HTML tags

<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>