За този ден беше предвидено посещение в завода и изложбената зала на Тойота. Това се очертаваше да бъде едно от най-интересните (поне за мен) събития от престоят ни в Япония. Пътуването нямаше да бъде малко, затова и ставането беше изтеглено с половин час напред. Лично аз се наспах добре (както и очаквах). Независимо от това, че леглото беше на пода на сутринта нямах никакви проблеми (или може би точно поради тази причина?).
Закуската беше доста интересна. Този път нямаше нищо приготвено специално за международната ни група и сега за първи път видях, какво е това “традиционна” японска закуска. Горките деца! Докато на мен ми беше интересно да опитам суровата риба, представям си как им е изглеждало това на тях. 🙂 Естествено, отново имаше и типичните европейски храни (нещо, като кренвирш, нещо като пържени яйца, нещо като спагети, … аве … нещо странно..), които обаче свършиха доста бързо, независимо от това, че трудно се разпознаваше кое какво е. Сокът отново беше супер натурален, имаше и доста плодове (предимно ананаси) – накратко, всичко си беше на ниво. Сега, обаче се сещам, че май докато бях в Япония, добро кафе не опитах. Може би защото не обичам “окапало” кафе (другото наименование, което употребявам за този тип напитка е “негърска пот”, но звучи малко грубо), а само яко еспресо. Може и да не е прекалено късо (по италиански образец), важното е да бъде силно и изкарано под голямо налягане. Е, такова кафе, за мое съжаление не предлагаха. Както и да е, чаят им за сметка на това си беше повече от супер.
Май сега му е времето да напиша, че покрай пътните забележителности на Япония не са кой знае какво. Всичко е доста подредено (това вече съм го писал) и изобщо не може да се види и подобие на това, което предлага родната ни действителност. Животни няма, нивите им са перфектно обработени, гората (май е по-точно да напиша джунгла) е като непрогледна стена… селата (или градовете) са почти еднотипни, релефът – също. Предимно равнинен, не забелязах да минаваме през типичните за България баири. Затова и пътуванията с автобус малко ми се сливат – не че беше еднообразно, просто няма кой знае какво за писане.
Самият завод е нещо потресаващо, като големина, разположение и капацитет. Ето тази снимка дава приблизителна представа, за какви мащаби иде реч. За съжаление в главата πа ми останали малко цифри (жалко, че повечето неща, на които в последствие попадах през търсачките бяха на японски), но поне запомних, колко хора работят там: 16000 човечета. Ей затова му викат “Toyota city” – не само защото всеки 2-ри кара Тойота в този град (квартал?) но и защото просто такава бройка не може да не окаже влияние на целият регион около завода. На нас ни показаха само малка част – всъщност едно нищо (в сравнение с останалите мащаби). Трябва да отбележа, че посещението на завода с цел туристическа обиколка си е нещо съвсем нормално – за това говори факта, че в “демонстрационното” хале имаше построена площадка, която беше почти до тавана, добре оградена с парапети и даже имаше специална озвучителна и климатична система, а мацката екскурзовод си носеше преносима аудиосистема (радиомикрофон и нещо, като усилвател, който включваше в уредбата на определени места).
Всъщност, нека да карам наред. Още с влизането на автобусите в завода ни предупредиха да оставим всички фотоапарати и камери – това си беше повече от ясно. Предупредиха да не се снима и с телефоните (някой да не вземе да изтарикатее). Екскурзовод ни беше една симпатична японка (въпросната мацка), която за разлика от останалите приказваше доста разбирам английски (все пак, ежедневните тренировки си казват своето). В доста сбито темпо тя ни представи малко статистическа информация (която, както написах по-горе аз бързо забравих), показаха няколко разреза да различни двигатели, размаха малко ръце пред графиките показващи успехите на фирмата и точно преди съвсем да ни доскучее (все пак повечето бяха деца на около) влязохме в производственото хале. Независимо от това, че то си беше очевидно “демонстрационно”, работата така си кипеше, че даже и преливаше. Още от входа ми направиха впечатление едни цифри на голям LCD (поне 42″) монитор – невероятно, но ефективността се движеше около 92 – 93%. Не, не бъркам, на края на обиколката специално питах екскурзовода, това да ли е така – е, така било. Просто си млъкнах, не се сетих, какво друго да я питам.
По нататък, вече качени на специалната пътечка, прекрасно се виждаше, че на различни места имаше и други монитори – там обаче показваха постовете (линиите) и това дали спират поради някаква причина. През цялата обиколка докато вървяхме на специалната рампа над главите на работниците, на тях за секунди светваше жълто (т.е. иска се човешка намеса) и само веднъж за около минута остана една от линиите в червено. Явно, нещо са се забавили с материалите. Най-потресаващото за мен беше нивото на организацията. Какво имам в предвид: когато става дума за конвейер, това (още от времето на Х.Форд) означава, че продукта се произвежда постепенно, преминавайки през различни постове, където работата е унифицирана до безкрайност. Е, в Тойота направо се шашнах – те не произвежда един продукт, ами няколко. Т.е. представете си, как по конвейерната линия (често пъти, тя е малко виртуална) един след друг се движат различни по цвят и модел автомобили. Примерно, както се прави модел “Porte” (примерно бял на цвят) след него идва едно чер²ено “Passo”, след него син “Allion”, че даже и някое спортно кабрио се мъдри по линията (японските модели нямат нищо общо с моделите за останалият свят). Лудница някаква! Отдолу се движат само купетата (на различен етап на завършване), а отгоре (на нивото на посетителите) се движат само врати и то почти всяка в различен цвят. Тук, там мярнах и кутии с надпис “Язаки” (която си е доста популярна компания, но само в Япония, спор няма). Странна гледка си беше това с вратите и частите, които нямаха нищо общо една с друга, още повече, че доколкото гледах, какво правят работниците, които сглобяваха нещата, те просто си вземаха, това което идва отгоре им. А за двигателите и идея си нямам, как се оправяха. Просто невероятно…. Веднага си помислих, каква им е ERP системата…. и как е настройвана за подобно безумие (от моя гледна точка). Не случайно, обаче от първото сглобено болтче, до посленият детайл изминават само 24 часа (не става дума за това, колко е такта на конвейра, а за това, колко е времето от “начало” до “край” на продукта). И това, ако не е ефективност….!
След колите се метнахме направо на автобусите – все пак, доста път ни чакаше. Крайната ни цел за деня беше хотел “Рига” в Киото (да-а, най-сетне Киото!). В този ден съм сигурен, че децата изядоха най-вкусният си обед – ‘някъв сандвич от MacDonalds (май!?) и Coca Cola. Нищо, че беше в движение. Какво да се прави, отърваване от тези продукти няма – западната цивилизация се вре навсякъде. 🙂 За да мине по-лесно пътя, любезните домакини ни бяха организирали истинско бинго в автобусът. Имаше си истински картончета, надлежно раздадени на всеки, а на телевизора на автобуса (нали не сте си помислили, че в автобусът не е имало телевизор и DVD?) бяха пуснали DVD игра. Имаше и истински награди, повечета рзлични дрънкулки, някои спечелиха, други нищо не спечелих 🙂 Идеята обаче, доста си я биваше, като нищо отметнахме около два часа в игра, а и на децата определено не им доскуча.
Хотелът си беше в типично европейски стил – доста приятен на вид, даже луксозен. И тук, както в повечето други хотели в които бяхме имаше напитки и автомати за лед през етаж – удобно и бързо, няма нужда се разкарваш да пазаруваш бири и/или безалкохолни някъде навън – всичко е най-много на един етаж разстояние.
Понеже пристигнахме малко по-рано от предвиденото (не знам, защо, пък може и планът да е бил такъв?) се оказа, че ще имаме около два часа за пазаруване. Досега нямахме този шанс, защото всичко беше разписано по минути и за подобни дейности изобщо не оставаше време. Успяхме да разпределим парите на децата, защото и за това не беше останало време. Оформихме се в стегната група (т.е. събрахме се двете български под-групи) и бяхме заведени от единият ни водач (Йоши, по-възрастният) на едно място, подобно на нашите подлези, които ги има в големите градове. Безкрайни редици от различни магазинчета за всякакъв вкус и джоб, едно ниво под пътното платно. Мястото не беше никак случайно избрано (и добре, че беше така!), т.е. беше на 10 минути пеша от хотела и беше само с един вход и изход. Знам, че не звучи много добре, но поне за мен, това беше перфектният избор – просто шанса да се загубиш беше почти нулев! Естествено, групата веднага се раздели на мъжки и женски отбор, естествено с по един ръководител от съответният пол и шопингът започна (то пък един шопинг!). Различни джунжурии, ключодържачи, часовници, чаши, други сувенири, парцалки и т.н. блага на съвременният турист бяха закупени за рекордните (за дамите) час и половина. Направо си беше постижение, никой не се изгуби, даже се прибрахме навреме за вечерята. На връщане към хотела най-впечатляващото нещо беше, че видях как се пресича по японски. Представете си, как на едно нормално кръстовище за определено време на всички посоки светва червено, т.е. всички спират. След което, пешеходците започват да пресичат кой както си иска – даже имаше специална “зебра” по двата диагонала на платното – все пак да е ясно, че може и така, по диагонал. Перфектно и страшно ефективно решение! Защо нашите чукундури (сещате се кои) не въведат тази схема и у нас? Не виждам никакъв проблем. Така няма да има тичащи пешеходци за да хванат сигнала, няма да пресичат на два пъти ако искат да отидат “отсреща” (диагонално), няма да има ударени от вечно бързащи автомобили правещи ляв завой, няма да има и отнето предимство от дясно завиващите. Просто и лесно – направо ми скриха шапката! Впечатляващо! Това кръстовище, наред с бонзаите и манастирите си остана едно от чисто японските неща, които видях.
След вечеря, домакините ни бяха приготвили посещение на традиционен музикален японски театър (Gion Corner, Kyoto). За съжаление, аз не успях да отида, защото трябваше да се погрижа за едно от децата, на което и пътуването и емоциите му бяха дошли в повече, та се наложи да остана в хотела при него. По описание на останалите, обаче и на тях подобно мероприятие май беше дошло в повече, защото след това ми се оплакаха, че освен скуката, по-нетърпима е била жегата в театъра. Ами, като се замисля, то на пълен стомах, че и след дългото пътуване и изнервящият шопинг, какво друго освен да му се приспи на човек. Е, не мога да спестя факта, че това не им попречи да се разсънят напълно при пристигането в хотела и да дивеят до 11:30. Како и да е… утре отивахме (най-сетне!) до един от най-известните манастири в Киото – “Златният феникс”.
…следва продължение…
Leave a Reply