Моето си място

В очакване на “първата” копка за новият завод на Язаки България в Ямбол, десетина тежки земекопни машини и няколко работяги се подпираха на лопатите повече от час.Всъщност, нещата около строежа са доста понапреднали. Затова и ми беше малко странно, защо чак сега ще правим някакви “копки”. Мястото (около 55 декара) е вече почти изравнено, започнало е подготвянето на терена за изливането на постамента. За това последното не съм сигурен, дали се казва точно така, но за първи път виждам толкова старателно подготвяне на почвата под основите. Мястото се изравнява, постила се хидроизолация (нарича се геотекстил) после се насипва с нещо, като баластра и се валира здраво. Вероятно, после отгоре ще се лее бетон – не знам, вече си признах, че не резбирам, но процеса е доста интересен. Странно е да видиш толкова голяма площ, постлана с плат и после засипан отгоре с камъни.

Самата церемония беше с една единствена цел – да се духне малко във вятърната мелница на политиката. Не че е лошо това мероприятие, просто от понеделник почва окончателният одит от “Рено” и всеки от присъстващите колеги вероятно си е задавал един и същ въпрос – кога ще свърши всичко това, че да си подхванат задачите.

Иначе нищо интересно – традиционните речи, традиционната пита (май беше с мед), традиционното срязване на лентата, традиционното поливане с вода (почти по главите на фоторепортерите) и естествено традиционното трудно счупване на шампанското в борда на фадромата (имам чувството, че тия бутилки от шампанско “Искра”, нарочно ги правят нечупливи).

Е, свърши последният ми ден в “СпектърНет”. Затворих и тази страница от трудовата си биография. Един съвсем обикновен ден, както всичките 334 преди него. Трябва да си призная, че добре си починах в spnet.net. Дано да съм бил и полезен на колегите. Почивката ми беше по-скоро психическа, отколкото физическа (относно физическото натоварване, нещата бяха точно наобратно, ама определено имах нужда). Осъзнавам, че подобна промяна в ежедневието е доста наложителна. Само че има един проблем – за да разбереш, че си го закъсал, трябва да си някъде отвън, от страни. За повечето колеги от ИТ бранша, това е невъзможно. Как да схванеш, че почти си изперкал, ако никой не ти го каже, а сам е невъзможно да го осъзнаеш. Простата причина е, че мислиш, че това си е нормалният живот. Парадокс!
В Спектър имаше тотална разлика с това, в което бях свикнал да работя – и от чисто техническа, и от чисто психологична гледна точка. Затова промяната ми дойде особено добре. Е, последните два месеца имаше леко засилване на напрежението, но какво да се прави – пловдивският офис остана без трима души, а това няма как да не се отрази на цялостната работа (все пак, точно в тези 2-3 месеца отметнахме доста работа).
Така че, едно голямо благодаря колеги! 🙂 Покрай това, което сложих в главата си, остана и доста за сърцето!

Наздраве! И да помним, че винаги в живота има място за по чаша или две бира изпита с приятели!