Ставаме в 5:00, навън вали и е студено. За някои от децата, това е изобщо първото ставане по тъмно. Както и да е, успяваме да се стегнем и около 5:30 тръгваме за летището. Полетът ни е в 7:55 и времето е предостатъчно. Все пак ми е нервно – с толкова хлапета наоколо, даже и да не носиш отговорност за тях, пак си е зор. Предстоят ни два полета на отиване и още два на връщане, т.е. по груби сметки това са два check-in-а, четири проверки на ръчният багаж, четири издавания на бордни карти (местата за конкретният полет) и неизвестно количество проверки в самата Япония (там порядките са малко по-различни от това, с което съм свикнал). Ако бях сам, даже щеше да си е забавно (да, знам… не съм съвсем в ред), но така, с цялата менажения покрай мен – сложно ще си е.
Пристигаме на Терминал 2 с голям аванс от време. Всичко с билетите и документите, слава богу е наред, затова чекваме багажа както си му е радът, минаваме проверките без някакви особени проблеми (нали се сещате – забравени колани, стотинки, дезодоранти, телефони, ключове, разни метални аксесоари по панталоните и т.н. са си в реда на нещата). Е, въпреки че поне 17 пъти повторихме да не се носи вода в ръчният багаж, но пак имаше забравили за това – нормално, все пак децата са си деца – ако схванат нещо от първи път, то вероятно си направил или казал някоя простотия.
Полетът с BG Air поне мен не ме изненада – всичко си беше по български познато: овехтял Boeibg 737-200, овехтели седалки, храната си е “нормална”, по нашенски скромна, накратко: без изненади.
Даже и доста твърдото кацане във Франция и това си беше традиционно познато (ако някой е кацал нормално с български пилот, нека да ми драсне един коментар) – не че се претрепахме,
но добре че не си прехапах езика – опитът си каза своето. Едно от хлапетата даже си удари главата в седалката отпред, явно беше заело поза за аварийно кацане, то май гледането на National Geographic Channel, (сериите “Air Crash Investigation”), не винаги е полезо. Е, в последствие се оказа, че то просто не е предполагало, че толкова ще разтресем – все пак на самолет сме, а не в междуградски автобус! Полетът беше около 2 часа и половина, общо взето скука. Почти в краят му, гледката беше донякъде разведрена от Алпите, но от 10км. даже и те не изглеждаха кой знае какво.
Стегнато се разтоварихме от самолета и почти бегом отидохме до гишето на Air France за вземане на бордните карти за следващият полет. И тук, като се почна едно писане….. не знам, как ни бяха издали билетите от София (вероятно никак), но жената зад гишето направо преписа всичките 15 имена и фамилии от паспортите. Те такова писане няма….! По мои сметки, там висяхме поне 40 минути, а като се прибави това, че имаше различни деца с еднакви фамилии, както и това че и служителката нещо се омота…, нещата доста се изнервиха към края. Почти бегом минахме проверката на ръчният багаж и добре, че гейта се оказа съвсем близо – бяхме последни и само нас чакаха. Добре е да се знае, че в големите летища (примерно, като въпросното “Шарл Де Гол” във Франция) много рядко се влиза директно в самолета – по-често има едно междинно товарене на автобусче, след което следва порядъчно време возене из летището. Затова авансът от полет до полет е около два часа, които понякога даже и не стигат. Нормалният преход из територията на летището си е около 10-15 минути, толкова отне и нашето.
Самолетът на Air France беше нещо доста по-ралично от всичко, на което съм летял – AirBus A340-300 приятно се изненадах от това, че индивидуалното пространство беше по-голямо и седалките по-широки. Е, вероятно и това си е в реда на нещата, все пак на тази седалка предстоеше да прекарам повече от 10 часа (и в добавка още два, разхождайки се из “галериите” на самолета). Допълнителна екстра се оказа (почти) перфектният индивидуален център за забавление, който предлагаше 8” екран на който могат да се гледат филми (май бяха поне 5), анимационни сериали и комикси, научно полулярни филми, спорт, видео клипове (предимно концерти на френски групи), доста музика (поне 10 раздела, като се почне от класическа и се свърши с рап), компютърни игри (7-8 на брой), информация за самият самолет, разните му там правила и инструкции за безопасност, както и това, което на мен ми беше най-интересно – подробна информация за скоростта, височината, времето за пристигане, сателитни снимки на регионите над които летим и т.н.. От тази статия се вижда, че подобна система се предлага сравнително от скоро, а от личен опит вече знам, че тя доста облекчава продължителният и досаден полет (ако си мислите, че да стоите 12 часа на едно сравнително ограничено място си е приятно… абсолютна гадост си е!). Естествено, между езиците, които системата поддържаше нямаше български, но надявам се, това поне малко да е стимулирало хлапетата да се замислят за по-сериозно изучаване на чужда реч. Всъщност, полетът до Токио се оказа най-големият проблем – колкото и да спиш, колкото и да геймиш, колкото и филми да изгледаш, все пак един цял ден в самолет си е доста убийствено занимание – за мен си беше зор, а какво пък остава за децата! Малко разнообразие внесе храната – за нея трябва да отбележа, че беше на няколко класи над предлагането от BG Air, но то пък и няма как иначе да бъде! В добавка, по време на целият полет се предлагаха, безалкохолни (вода, сок, Кола, Спрайт и т.н.) напитки. Одеялата, които ни чакаха на седалките, свършиха доста добра работа през времето за сън, защото по незнайна за мен причина, температурата в салона беше намалена до към 18 градуса (това по мои сметки). Вярно, че отвън си беше -59, но това изобщо не си беше повод да ни държат все едно сме в хладилна витрина. Вероятно, така според някои е по-добре за спане, но лично на мен, това изобщо не ми допадна – въпреки, че от София тръгнахме в сравнително студено време и бяхме добре облечени. Както написах и по-горе полетът си беше неприятен – след емоциите по излитането и маневрите за установяване на курса, той не предложи нищо повече (даже нямаше и турболенции). Всъщност, трасето беше през цяла Европа и цяла Азия – някъде към 15000 километра. Само да не беше по тъмно, гледката вероятно е била зашеметяваща! Очаквам кацането с нетърпение – време му е.
…следва продължение…
(английският ми не вярвам да е натежал, японският ми още по-малко). Държа да подчертая, че Женя изнесе цялата организация по пътуването и формалностите с централните координатори, които никак не са малко. Едно голямо Благодаря!, страхотна работа. Заявления, декларации, анкети, нотариуси, паспорти, билети, хотели…… кошмар! Всъщност, поне на пръв поглед, всичко изглежда перфектно организирано. Ще видим…