Календар

October 2019
M T W T F S S
« Feb    
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031  

Язаки, Летен лагер Япония 2008, Тойота, част 6

За този ден беше предвидено посещение в завода и изложбената зала на Тойота. Това се очертаваше да бъде едно от най-интересните (поне за мен) събития от престоят ни в Япония. Пътуването нямаше да бъде малко, затова и ставането беше изтеглено с половин час напред. Лично аз се наспах добре (както и очаквах). Независимо от това, че леглото беше на пода на сутринта нямах никакви проблеми (или може би точно поради тази причина?).
Закуската беше доста интересна. Този път нямаше нищо приготвено специално за международната ни група и сега за първи път видях, какво е това “традиционна” японска закуска. Горките деца! Докато на мен ми беше интересно да опитам суровата риба, представям си как им е изглеждало това на тях. 🙂 Естествено, отново имаше и типичните европейски храни (нещо, като кренвирш, нещо като пържени яйца, нещо като спагети, … аве … нещо странно..), които обаче свършиха доста бързо, независимо от това, че трудно се разпознаваше кое какво е. Сокът отново беше супер натурален, имаше и доста плодове (предимно ананаси) – накратко, всичко си беше на ниво. Сега, обаче се сещам, че май докато бях в Япония, добро кафе не опитах. Може би защото не обичам “окапало” кафе (другото наименование, което употребявам за този тип напитка е “негърска пот”, но звучи малко грубо), а само яко еспресо. Може и да не е прекалено късо (по италиански образец), важното е да бъде силно и изкарано под голямо налягане. Е, такова кафе, за мое съжаление не предлагаха. Както и да е, чаят им за сметка на това си беше повече от супер.
Май сега му е времето да напиша, че покрай пътните забележителности на Япония не са кой знае какво. Всичко е доста подредено (това вече съм го писал) и изобщо не може да се види и подобие на това, което предлага родната ни действителност. Животни няма, нивите им са перфектно обработени, гората (май е по-точно да напиша джунгла) е като непрогледна стена… селата (или градовете) са почти еднотипни, релефът – също. Предимно равнинен, не забелязах да минаваме през типичните за България баири. Затова и пътуванията с автобус малко ми се сливат – не че беше еднообразно, просто няма кой знае какво за писане.

За самата Тойота мисля да не пиша нищо. Който има интерес, може да разгледа сайта им. Не обаче американският, ами “оригиналният” японски. Информацията в него е доста по-интересна, особено препоръчвам секциите различни от познатата им на всеки автомобилна дейност. Донякъде (само донякъде!) съм запознат с тяхната фирмена политика и повярвайте ми, секцията “Отговорности” не е само реклама. Там има доста неща, които би трябвало да са основа за всяка фирма и като социална политика, и като грижа за околната среда. А пък в секцията “Технологии” може да се разгледат неща, за които доста други компании от този ранг могат само да си гризат пръстите от завист. Заводите на Тойота в Япония могат да се видят от тази карта. А пътя от хотела (приблизително разположение) до околностите на Нагоя, един заводите на Тойота (т.н. “Toyota city”), може да се види от тази карта.
Самият завод е нещо потресаващо, като големина, разположение и капацитет. Ето тази снимка дава приблизителна представа, за какви мащаби иде реч. За съжаление в главата πа ми останали малко цифри (жалко, че повечето неща, на които в последствие попадах през търсачките бяха на японски), но поне запомних, колко хора работят там: 16000 човечета. Ей затова му викат “Toyota city” – не само защото всеки 2-ри кара Тойота в този град (квартал?) но и защото просто такава бройка не може да не окаже влияние на целият регион около завода. На нас ни показаха само малка част – всъщност едно нищо (в сравнение с останалите мащаби). Трябва да отбележа, че посещението на завода с цел туристическа обиколка си е нещо съвсем нормално – за това говори факта, че в “демонстрационното” хале имаше построена площадка, която беше почти до тавана, добре оградена с парапети и даже имаше специална озвучителна и климатична система, а мацката екскурзовод си носеше преносима аудиосистема (радиомикрофон и нещо, като усилвател, който включваше в уредбата на определени места).
Всъщност, нека да карам наред. Още с влизането на автобусите в завода ни предупредиха да оставим всички фотоапарати и камери – това си беше повече от ясно. Предупредиха да не се снима и с телефоните (някой да не вземе да изтарикатее). Екскурзовод ни беше една симпатична японка (въпросната мацка), която за разлика от останалите приказваше доста разбирам английски (все пак, ежедневните тренировки си казват своето). В доста сбито темпо тя ни представи малко статистическа информация (която, както написах по-горе аз бързо забравих), показаха няколко разреза да различни двигатели, размаха малко ръце пред графиките показващи успехите на фирмата и точно преди съвсем да ни доскучее (все пак повечето бяха деца на около) влязохме в производственото хале. Независимо от това, че то си беше очевидно “демонстрационно”, работата така си кипеше, че даже и преливаше. Още от входа ми направиха впечатление едни цифри на голям LCD (поне 42″) монитор – невероятно, но ефективността се движеше около 92 – 93%. Не, не бъркам, на края на обиколката специално питах екскурзовода, това да ли е така – е, така било. Просто си млъкнах, не се сетих, какво друго да я питам.
По нататък, вече качени на специалната пътечка, прекрасно се виждаше, че на различни места имаше и други монитори – там обаче показваха постовете (линиите) и това дали спират поради някаква причина. През цялата обиколка докато вървяхме на специалната рампа над главите на работниците, на тях за секунди светваше жълто (т.е. иска се човешка намеса) и само веднъж за около минута остана една от линиите в червено. Явно, нещо са се забавили с материалите. Най-потресаващото за мен беше нивото на организацията. Какво имам в предвид: когато става дума за конвейер, това (още от времето на Х.Форд) означава, че продукта се произвежда постепенно, преминавайки през различни постове, където работата е унифицирана до безкрайност. Е, в Тойота направо се шашнах – те не произвежда един продукт, ами няколко. Т.е. представете си, как по конвейерната линия (често пъти, тя е малко виртуална) един след друг се движат различни по цвят и модел автомобили. Примерно, както се прави модел “Porte” (примерно бял на цвят) след него идва едно чер΀²ено “Passo”, след него син “Allion”, че даже и някое спортно кабрио се мъдри по линията (японските модели нямат нищо общо с моделите за останалият свят). Лудница някаква! Отдолу се движат само купетата (на различен етап на завършване), а отгоре (на нивото на посетителите) се движат само врати и то почти всяка в различен цвят. Тук, там мярнах и кутии с надпис “Язаки” (която си е доста популярна компания, но само в Япония, спор няма). Странна гледка си беше това с вратите и частите, които нямаха нищо общо една с друга, още повече, че доколкото гледах, какво правят работниците, които сглобяваха нещата, те просто си вземаха, това което идва отгоре им. А за двигателите и идея си нямам, как се оправяха. Просто невероятно…. Веднага си помислих, каква им е ERP системата…. и как е настройвана за подобно безумие (от моя гледна точка). Не случайно, обаче от първото сглобено болтче, до посленият детайл изминават само 24 часа (не става дума за това, колко е такта на конвейра, а за това, колко е времето от “начало” до “край” на продукта). И това, ако не е ефективност….!
След, като ни показаха, какво е да правиш Тойота, програмата предвиждаше да видим и пипнем отблизо истинските коли. От самият завод до изложбената зала пътят не беше повече от половин час, но ако искайте вярвайте, докато стигнем, почти всяка втора кола, която подминавахме си беше Тойота. Голяма промивка на мозъците, няма що. Е, естествено другият вариант е, че вероятно точно тази марка, точно на това място се продава със значителна отстъпка и това е причината за подобна невероятна популярност. За самата изложбена зала, какво да напиша?! Не съм голям фен на колите, но няколко неща определено ме впечатлиха. Първо, в изложбената зала бяха наблегнали на това, какво прави фирмата, като цяло – т.е. минало, настояще и бъдеще в едно (нещо, като 3 в 1, ама доста по-стойностно). Имаше отделни зали, в които показваха, откъде са тръгнали. В други зали бяха наблегнали на това, какви лъскави коли могат да правят  – ще спомена само “Лексус”, дълъг около 7 метра, огромните SUV-та (дето им викаме “джип”, нищо че нямат нищо общо с тази марка) и болидите от F1. Имаше отделен, специално направен за забавление детски кът – различни холограми (и аз даже се заиграх е едно малко макетче) и (естествено!) магазин за фенове. На определен час имаше демонстрации на живо на новаторските технологии на компанията. Едното беше концептуалният им едноместен автомобил наречен i-Unit (погледнете и останалите връзки от страницата, заслужава си), който е нещо средно между свръхбърза компютъризирана инвалидна количка и истински автомобил. Доста впечатляващо управление, трансформацията от нормално изправено положение в скоростно такова си беше все едно извадено от някой SF филм. Другото беше демо на така нареченият “Робот тръбач” – и тук доста интередна концепция – робот свири на тръба. Е, какво толкова, ще си кажете. Ами нищо, просто си представете, какво представляват движенията на пръстите на истинския музикант и как (примерно Луис Армстронг) се издуват бузите му в синхрон с тях. Тук издуване на бузи нямаше, просто давам идея, какво е трябвало да направят програмистите и дизайнерите на този продукт, защото тръбата определено си беше стандартна и немодифицирана. Накрая, поне на мен, оргомно впечатление ми направи разделът с хибридните модели. Не знам, дали знаете, но Тойота определено е най-напред от всички други автомобилни производители в областта на хибридните двигатели. Повече от четири вида двигатели и купета в няколко разновидности – ей това си е направо постижение  – все пак другите нямат и един даже! Накратко – аз си бях доста впечатлен от това, което Тойота прави и дори от начина, по който беше организирана цялата изложбена зала. Хората даже се бяха сетили да ни организират групова снимка – типично по японски, от вторият етаж на залата. 🙂
След колите се метнахме направо на автобусите – все пак, доста път ни чакаше. Крайната ни цел за деня беше хотел “Рига” в Киото (да-а, най-сетне Киото!). В този ден съм сигурен, че децата изядоха най-вкусният си обед – ‘някъв сандвич от MacDonalds (май!?) и Coca Cola. Нищо, че беше в движение. Какво да се прави, отърваване от тези продукти няма – западната цивилизация се вре навсякъде. 🙂 За да мине по-лесно пътя, любезните домакини ни бяха организирали истинско бинго в автобусът. Имаше си истински картончета, надлежно раздадени на всеки, а на телевизора на автобуса (нали не сте си помислили, че в автобусът не е имало телевизор и DVD?) бяха пуснали DVD игра. Имаше и истински награди, повечета рзлични дрънкулки, някои спечелиха, други нищо не спечелих 🙂 Идеята обаче, доста си я биваше, като нищо отметнахме около два часа в игра, а и на децата определено не им доскуча.
Хотелът си беше в типично европейски стил – доста приятен на вид, даже луксозен. И тук, както в повечето други хотели в които бяхме имаше напитки и автомати за лед през етаж – удобно и бързо, няма нужда се разкарваш да пазаруваш бири и/или безалкохолни някъде навън – всичко е най-много на един етаж разстояние.
Понеже пристигнахме малко по-рано от предвиденото (не знам, защо, пък може и планът да е бил такъв?) се оказа, че ще имаме около два часа за пазаруване. Досега нямахме този шанс, защото всичко беше разписано по минути и за подобни дейности изобщо не оставаше време. Успяхме да разпределим парите на децата, защото и за това не беше останало време. Оформихме се в стегната група (т.е. събрахме се двете български под-групи) и бяхме заведени от единият ни водач (Йоши, по-възрастният) на едно място, подобно на нашите подлези, които ги има в големите градове. Безкрайни редици от различни магазинчета за всякакъв вкус и джоб, едно ниво под пътното платно. Мястото не беше никак случайно избрано (и добре, че беше така!), т.е. беше на 10 минути пеша от хотела и беше само с един вход и изход. Знам, че не звучи много добре, но поне за мен, това беше перфектният избор – просто шанса да се загубиш беше почти нулев! Естествено, групата веднага се раздели на мъжки и женски отбор, естествено с по един ръководител от съответният пол и шопингът започна (то пък един шопинг!). Различни джунжурии, ключодържачи, часовници, чаши, други сувенири, парцалки и т.н. блага на съвременният турист бяха закупени за рекордните (за дамите) час и половина. Направо си беше постижение, никой не се изгуби, даже се прибрахме навреме за вечерята. На връщане към хотела най-впечатляващото нещо беше, че видях как се пресича по японски. Представете си, как на едно нормално кръстовище за определено време на всички посоки светва червено, т.е. всички спират. След което, пешеходците започват да пресичат кой както си иска – даже имаше специална “зебра” по двата диагонала на платното – все пак да е ясно, че може и така, по диагонал. Перфектно и страшно ефективно решение! Защо нашите чукундури (сещате се кои) не въведат тази схема и у нас? Не виждам никакъв проблем. Така няма да има тичащи пешеходци за да хванат сигнала, няма да пресичат на два пъти ако искат да отидат “отсреща” (диагонално), няма да има ударени от вечно бързащи автомобили правещи ляв завой, няма да има и отнето предимство от дясно завиващите. Просто и лесно – направо ми скриха шапката! Впечатляващо! Това кръстовище, наред с бонзаите и манастирите си остана едно от чисто японските неща, които видях.
След вечеря, домакините ни бяха приготвили посещение на традиционен музикален японски театър (Gion Corner, Kyoto). За съжаление, аз не успях да отида, защото трябваше да се погрижа за едно от децата, на което и пътуването и емоциите му бяха дошли в повече, та се наложи да остана в хотела при него. По описание на останалите, обаче и на тях подобно мероприятие май беше дошло в повече, защото след това ми се оплакаха, че освен скуката, по-нетърпима е била жегата в театъра. Ами, като се замисля, то на пълен стомах, че и след дългото пътуване и изнервящият шопинг, какво друго освен  да му се приспи на човек. Е, не мога да спестя факта, че това не им попречи да се разсънят напълно при пристигането в хотела и да дивеят до 11:30. Како и да е… утре отивахме (най-сетне!) до един от най-известните манастири в Киото – “Златният феникс”.

…следва продължение…

Част 1, Програма “Киото”

Част 2, Пристигане

Част 3, Ден първи…

Част 4, …и следващите дни

Част 5, Официално посрещане

Част 6, Тойота

Част 7, Манастирите в Киото

Част 8, Манастирите в Киото, ден втори

Част 9, Дисниленд

Част10,Завръщане

Язаки, Летен лагер Япония 2008, Официално посрещане, част 5

За този ден беше предвидена церемонията по официалното ни посрещане. Както написах и преди, японците не правят нищо случайно. Вероятно са решили да предвидят събитието във вторник, защото по принцип понеделниците не са добро време за организирането на каквото и да е (знам го от собствен опит). От предният ден ни предупредиха да разделим багажа на две части – едната (да я наречем „основна“) трябваше да се изпрати предварително по автобуси към хотела в който щяхме да спим след един ден (Rihga, Kyoto), а в другата част, която да вземем с нас да отделим неща само за една вечер. В началото малко се позачудих, защо правим тази гимнастика с багажа, но после се сетих, че в този ден ни предстои пътуване с влак, което ще рече доста евентуални проблеми с багажа (само си представете навалицата, хлапетиите и мъкненето на куфарите по гарата!). И така, само с леката „еко“ чантичка в ръка, в добавка камерата и фотоапарата на врат, а раницата на гръб се натоварихме на автобусите за тръгване към следващата точка от програмата.

Мястото на тържеството беше нещо невероятно – така наречената „къща за гости“ (Ikkyuso, Guest House). Със сигурност това не беше хотел, въпреки че имаше стаи за спане, камина и (естествено!) малка градинка от пясък и камъни в задният двор , вероятно за медитации 🙂 По-скоро, най-близката аналогия е с нашите семейни хотели или къщи из селата (е, има “малки” разлики, де). Имах чувството, че всяко листо по дърветата е на мястото си, всеки храст беше оформен и засаден, точно където трябва. Тревата изглеждаше, както че ли беше сресана с гребен, а цветът й беше в някакъв неестествено зелен цвят. Е, не вярвам да са я боядисвали, специално в наша чест, просто изглеждаше стеанно. 🙂 Езерото с традиционните японски шарани (от $5000 до $50000 парчето), дървените павилиони (няколко на брой, все едно нахвърляни тук там), основната сграда, даже и пътеката към химическите тоалетни (кокетно подредени в една борова горичка в единият край на местността) – всичко това беше старателно поддържано и потресаващо чисто. Домакините ни бяха подготвили страхотно посрещане – шпалир от барабани, които група японци, доста ентусиазирано налагаха с някакви странни палки (просто парчета дърво с много малко кожа в единият край). Не знам за останалите, но за мен беше страшно надъхващо да премина този шпалира от около десетината барабана, може би защото самите „музиканти“ доста се кефеха от изпълнението си.

За съжаление, този ден се очертаваше доста горещ, а шатрите, които домакините бяха вдигнали за нас, изобщо не помагаха за понасянето на жегата. Леко изнервяне в мен внесе това, че приятелите ни водачи бяха пропуснали предният ден да ни кажат, че точно за българската група е отделено централно място, на масата на г-н Yasuhiko Yazaki, почетният председател на компанията. С брат му, г-н Shinji Yazaki вече се бях запознал при посещението му в България преди година. Не че кой знае какво, но просто не си бях взел визитките (останаха в „основният“ багаж), а е крайно неприятно, когато си „разменяте“ визитки, ти тъпо да се усмихваш и освен да благодариш за жеста друго да не ти остава. Организаторите бяха пропуснали да ни кажат, че за официалното ни посрещане също така са поканени културните аташета и посланиците на всичките 26 страни. От българска страна присъстваше една извънредно приятна млада дама – Даниела Николова. Всъщност, тази снимки са направени с нейният телефон, просто защото нямаше как да прехвърляме информация от нашите фото апарати. Както се полага за всяко официално откриване или посрещане имаше доста речи, после официални снимки (по разбираеми причини всички групови снимки ни бяха правени от доста високо), после имаше различни игри и забавления за децата. Не можах да се вреда да облека кимоно, но доста момиченца успяха да се дегизират, като японки и да се снимат. Да не пропусна да спомена и голямото блъскане по традиционните японски барабани – ей там каквото млатене падна…..! Специално за българската група беше предвидено да направим Четири часа отхвърчаха, ей така… просто не разбрах. За особената атмосфера допринесе и невероятният чисто японски чар на мястото. Изпращането ни оттам, също беше с барабани и доста махане с ръка (ей, ‘тва как не им се откачиха ръцете, горките япончета махаха през цялото време, докато се източат 270-те гости на купона).

Процедурата по товаренето на автобусите протече безпогрешно (тренировките си казаха своето), а относно пътуването ни до гара Mishima не помня нищо. От там трябваше да се придвижим го гара Tamayashi, откъдето да ни откарат до хотел „SeaPalace Resort”. Много се е изписало за японските гари и всеки е чувал, как влаковете им цепят минутата от разписанието и как спират на точно определено от отгражденията място (в + или – десетина сантиметра). Е…., вярно си е. Обаче в нашият случй имаше една подробност – влакът закъсня с около 40 минути 🙂 Обяснението на координаторите беше, че това се дължало на голяма буря по трасето по-нагоре. Може и така да е било, аз обаче не видях кой знае какви облаци и/или буря. Времето беше убийствено горещо, добре че стояхме в автобусите на климатик. На мен ми беше леко притеснено, как ще прекараме толкова много деца през такова потенциално опасно място, като гарата. Като добавим и това, че до пристигането на влака оставаха 15 минути, а ние стояхме още в автобуса, нещо взе да не ме свърта на едно място. Хората, обаче явно си знаеха работата, просто спокойно се разтоварихме, в стегната група се изнесохме през цялата гара (прекараха ни в страни от турникетите, то оставаше и да се точим оттам един по един!) и три минути преди обявеното пристигане бяхме на перона. Докато “чакахме” покрай и зад нас профучаха два влака, явно не бяха нашите. Позицията на вратите, беше определена повече от ясно – по цялото протежение на перона, от двете му страни имаше защитна ограда, като през около двадесетина метра имаше оставени места за влизането във влака. Просто и ясно – не, като нашите, където безопасносста ти (защото е крайно вероятно да те блъснат напред) е оставено на случайността и благоволението на тълпата. Слава богу, всичко протече перфектно – цялата група беше на място, никой и нищо не беше забравено. За влака…. не знам, какво да напиша за него. По-скоро приличаше и возеше, като самолет, но с тази разлика, че всичко беше доста, доста по-широко. Примерно, човек можеше да се излегне в почти хоризонтално положение, без да пречи на този отзад. Седалките, чистотата, комфорта на возене… определено пътуването беше доста приятно. Не знам с колко километра в час сме се движили, но цялото разстояние го минахме за около три часа. Междинни спирки нямаше, само вече към края, в “градската” част спряхме на два пъти. Отново, разтоварването от влака и излизането от гарата протече с почти военна дисциплина – браво на децата и те доста ни помогнаха.

Няколко думи за „SeaPalace Resort“, крайната ни спирка за този ден. От сайта може да се добие бегла представа, какво точно представлята това място (който не разбира японски, да гледа картинките). Самото име подсказва, че това нещо е нещо повече от обикновен хотел, най-малкото заради аква парка, който се намира в непосредствена близост до него (за съжаление той нещо не работеше). Гледката от хотела беше невероятна (не знам, колко пъти досега написах „невероятно“, мразя да се повтарям, но какво да правя, като не се сещам за друг по-точен епитет)? Океана беше на не повече от 50 метра, в далечината се виждаше някаква индустриална зона, но някак в „японски“ стил – около нея в морето бяха нахвърляни около петнадесетина вятърни електо-генератори, които не само че работеха яко, ами и даже допълваха гледката. Рано сутринта видях, че и рибарите им не се мотат много много, ами още почти по тъмно бяха подкарали риболова. Стаите също бяха доста интересни – имаше европейски стил, както и такива в чисто японски. Нали се сещате – дюшеци по пода, на масите и столовете им отрязали краката, ‘некви рогозки по пода и т.н. Нашата стая беше смесена – имаше традиционните кревати, но имаше и една стая, вдигната на малко подиумче, която си беше в японски стил. Аз изобщо не се колебах, защото и без това обичам да спя на твърдо и се натресох направо на леглото на пода (спах перфектно!). Колегите от Франция и Украйна, с които си делях стаята избраха креватите – никакви разногласия по въпроса със разпределението. Децата пък преживяха (според мен) незабравим ден, защото най-сетне се събрахме всички на едно място. Имам в предвид, буквално. Осемте момичета бяха в апартамент с две стаи, а момчетата пак в нещо подобно, но те поне имаха и две „стандартни“ легла, за разлика от девойките, които трябваше да спят само на пода. Подобна схема беше приложена и за част от женският ръководен екип (осем жени, на дюшеци по пода – японска им работа!). Вярно, че нашите хлапета малко мрънкаха на сутринта, но съм сигурен, че тайничко преживяването им е харесало. Виж, за дамите нищо не мога да кажа.

Вечерята също беше доста „японска“ – имаше много риби, които странно защо изобщо нямаха такъв вкус (нищо общо с това, на което съм свикнал), имаше и едни определено морски неща, за които обаче не събрах кураж да опитам, но май бяха раци (не ям нищо с повече от четири крака), също така приятна изненада бяха водораслите – страшно вкусни, хрупкави и малко гадни на вид. На тази вечеря за пръв път се престраших да опитам да ям с клечки – оказа се, че изобщо не било трудно. Даже смея да твърдя, че се справих доста добре. Номерът е само някой да ти покаже, как точно се хващат и как точно се работи с тях.

Както споменах по-горе, хотелът си беше морски курорт (само, дето не видях много почиващи около нас, дали пък беше специално резервиран за групата?) и имаше вътрешен басейн с топла вода. Правилото за японските вътрешни басейни е, че там не се влиза без шапка. Просто хората не искат да им се подмятат разни неща из водата, което си е напълно разбираемо, имайки в предвид, какви чистници са. Естествено, европейците си имаме доста повече косми от тях, но какво да се прави, раздаваха само шапки. За моя изненада, нямаше особено голям наплив за посещение на басейна. Нашата група май беше най-голяма. Голямо джабуркане падна, само дето басейна беше доста плитък (за моите размери) и не ставаше за плуване, камо ли пък за гмуркане. В крайна сметка, след около час и нещо, поне на мен единственото нещо, което ми се искаше, беше да се метна на дюшека и да отнеса плувката. Което и направих, но (за съжаление) след две проверки, кой как спазва правилата за тишина и ред. Все пак, не съм на почивка, ами в командировка! 🙂

За следващият ден е предвидено посещението при Тойота.

…следва продължение…

Част 1, Програма “Киото”

Част 2, Пристигане

Част 3, Ден първи…

Част 4, …и следващите дни

Част 5, Официално посрещане

Част 6, Тойота

Част 7, Манастирите в Киото

Част 8, Манастирите в Киото, ден втори

Част 9, Дисниленд

Част10,Завръщане

Язаки, Летен лагер Япония 2008, …и следващите дни…, част 4

Японците не правят нищо случайно. В това умозаключение имах възможността да се убеждавам многократно през следващите дни. Ако някой друг организираше мероприятието, вероятно щеше да сложи (примерно) цялата българска група в един автобус. Не и японците – в крайна сметка една от основните им цели беше да стимулират и насърчават културен (пък и всякакъв друг) обмен между децата. Затова бяха разделили големите групи на отделни “парченца” от по 7-8 деца. Естествено, в различни автобуси.

Пътуването през Токио беше около 40 минути. Ако искате, вярвайте, ако искате не. Точно толкова – от единият край на града, та чак до другият (вижте тук откъде се минава). Само на едно място малко се задръстихме, а то в последствие се оказа, че е входът за магистралата. Да, точно магистрала си беше, с 4 платна, която е построена на около 20-тина метра над земята (отдолу на места имаше още две нива), почти на височината на покривите на околните сгради. И така през целият град. Другото интересно нещо във въпросната магистрала беше, че почти по цялото й градско протежение, отстрани бяха инсталирани (построени?) шумозаглушителни пана. Даже и в извънградската й част, също имаше подобни съоръжения. На определени места, тези “пана” бяха прозрачни, очевидно с каква цел. За самото Токио…, не знам какво да напиша – особено място си е. Може би, защото гледахме почти всичко от високо, но къщите бяха странно правоъгълни и наблъскани една в друга. На един покрив видях три коли една до друга (как ги качват и свалят и идея си нямам), а къщата не беше никак голяма. Имаше и доста небостъргачи (имам в предвид, сгради над 30 етажа) – странно, като се има в предвид земетръсната зона (по-точно зони) в която се намира Япония, т.е. едно е да четеш за това, съвсем друго е да минеш покрай постройка, на която ако искаш да видиш последният етаж, направо ти пада шапката. И навсякъде имаше страшно много дървета и зеленина. Чак не вярвах на очите си – как може всичко да е толкова наблъскано и пак да има толкова растения! Не сме спирали в града, но не видях дим, мъгла или нещо подобно на родните градски пейзажи. А то не е, като да не сме минавали през промишлени зони. Просто май хората направо режат глави за не спазване на екологичните си норми. Такива неща, каквито през социалистическо време съм чел за Токио, просто нямаше – смог, хора с маски на устата, задръствания, тъпканак и т.н. простотии. Всичко си беше чисто и приятно (написах ли колко зеленина имаше навсякъде), а на няколкото пъти когато минавахме през и покрай мостове, от гледката направо ми падаха зъркелите.

Не знам, дали да споменавам, но когато излязохме от града, навсякъде откъдето минавахме се виждаше, че е пипнала човешка ръка. На мен ми беше малко странно да гледам подрязани и оформени храсти в средата на пътя, все пак става дума за почти 2-3 часа път. Отделно, че хората се бяха сетили да направят спирките за почивка (нали се сещате, че никъде не видяхме пикаещи покрай магистралата японци?) на около час, час и половина равномерно по цялото трасе. Казват, че културата на една нация се познава по това, как се отнася към старите хора и инвалидите. Е, в това направление и идея си нямам, кога ще ги стигнем японците – навсякъде в обществените тоалетни, в асансьорите, по тротоарите, на пътя си личеше, че някой мисли за тези хора. Писоарите, примерно бяха със специални дръжки за по-лесно изправяне, имаше специални места за повиване и оправяне на бебета (да, даже и в мъжките тоалетни!). За неща, като рампи за инвалидни колички и специални седалки, даже и не си заслужава да споменавам. Освен това, писоарите също бяха доста интересни – високи, започващи от пода, с автоматизирано измиване. Очевидно, хората са се сетили, че понякога нещата (по различни причини) не вървят накъдето ти се иска и вместо да целиш тавана или стоящите до теб, е по-добре всичко да е по-контролирано. Ами поддръжката? Не знам, как е било в дамските тоалетни, но мъжките определено бяха потресаващо чисти. Сигурно сте чували, че японците са малко смахнати на тема чистота – вярно си е. Не знам, кога успяват да го правят, но навсякъде, където минавахме си личеше определено “престараване” в почистването, както на стените и пода, така и си личеше грижата за дървета и тревата навсякъде, където бяхме. Първоначално ми бе малко странно, после определено всичко наоколо започна да ме кефи. Доста приятно е да забелязваш, че навсякъде, където може да пипне човешка ръка и да оправи нещо, то това нещо определено се е случило.

Другото, по което японците са малко смахнати са различните автомати за продажба на напитки (най-често). Ей, ‘тва не бяха различни видове Кола (Pepsi, Coca, ‘сякви производни), поне по десетина вида различна вода – с йони, без йони, с ванадий (това не го разбрах, ама така пишеше), минерални, “обикновени”, видовете чай не ги броих (имам в предвид, истински а не на Nestle, не че нямаше и 5-6 такива вида), всякакви други бъркочи – направо не е истина. Мисля, че накъде съм снимал една редица от поне 6 огромни шкафа, фрашкани с напитки. Системата им е много проста – пускаш “стотинки”, светват бутоните за тези продукти за които ти стигат парите и … толкова. Остава само да натиснеш бутона. Ами ако нямаш монети? Проста работа (по японски!) – в повечето случаи наблизо има и автомат, който ти разваля банкнотата на монети. Подобна система имаше даже и през етаж във всеки един от хотелите, в който бяхме (голям кеф, ако си закъсал за бира, просто допълзяваш до автомата и получаваш кехлибарената течност!).

Централата на Язаки (така нареченото Y-City) е в едно “селце” (Shizuoka) близо до хотел Gotemba Kogen в който ни бяха настанили. От хотела се откриваше прекрасна гледка към планината Фуджи. Честно да си призная, малко завиждах на участниците в другата програма, които щяха да правят разходка из планината, но в последствие, като подишах влажният и спарен японски въздух, като си представих с тия хлапетии, как катерим из камънаците и особено, като разбрах, че всъщност през повечето време са се движили с автобус, просто ми се отщя. За този ден, домакините ни бяха приготвили обиколка из завода и централата ни, както и едно представление на учениците от прогимназия Tomioka. В нашият завод, това което ми направи впечатление беше, че оборудването беше доста овехтяло. Очевидно, даже и в сърцето на Язаки се използва всичко до дупка и се цепи йената на две (не знам, как им се наричат “стотинките”, то май си нямат дума за това). Иначе, чистотата си беше традиционно на ниво, накараха ни да си обуем чехли (това поне в нашият завод го няма, все още за посетители), разведоха ни из цеха и набързо ни изпратиха, вероятно за да не се мотаем из производството. Децата от Tomioka се бяха постарали – въпреки жегата (все пак, говорим за около 3 часа следобед) около 10 минути играха нещо средно между Тай Чи гимнастика, аеробика и танц, след което се захванаха да ни учат на него. Голям зор. Българската група, както беше уморена след 12 часовият полет и 3-те часа с автобус окапа още в началото (две от момичета и Женя за придружител, даже се бяха изнесли скоропостижно към хотела с такси). За да се отсрамим, пък и за да раздадем подаръците, които бяхме приготвили предварително (традиционните мускалчета с розова вода, национални кърпи, дървени чинийки и други подобни) останахме само аз и синът ми. Аз, защото ми беше доста интересно (въпреки умората и жегата), а синът ми, просто защото нямаше как да се скатае от това мероприятие (поне едно дете трябваше да има, ей така за цвят).

След като се прибрахме в хотела, имахме малко време да отдъхнем и да вечеряме. Може би тук му е мястото да спомена нещо за японската храна. Аз лично нямах никакви проблеми с нищо от нея. Даже и със сушито за закуска (все пак, сурова риба, толкова рано…!). Хората се бяха постарали – може би повечето от децата няма да се съгласят с мен, но имаше храна за всички вкусове. Спагети, печени меса, пиле и телешко (свинско, май не видях), бекон, различни шунки, кренвирши и естествено много риба (във всякакви разновидности и приготвена по различни начини). Странното за мен беше, че рибата нямаше традиционният рибешки вкус, ами си беше …. абе…. малко странна. Имаше и доста плодове, както се казва “на корем” (диня, праскови, ананаси, портокал, грозде) и зеленчуци (краставици, салати, царевица и едни миниатюрни домати). Всичко беше особено качествено. В хотелите на всяко ядене имаше и пържени картофи – очевидно, май за да се угоди на американската група J, не че и нашите хлапета в повечето случаи не нагъваха само картофи и кола (тук, там някое се престрашаваше да опита нещо по не традиционно). Десертите, също бяха на ниво – различни пасти, торти, кремове и т.н. Аз не обичам подобни допълнения към храната си (виж, ако има бира за десерт…..) и не можах да ги оценя подобаващо, но доколкото гледах, какво ядат другите, това беше едно от нещата, които свършваха доста бързо. Японците всъщност, имат съвсем различно отношение към храната и храненето, като цяло. Едно от първите ми впечатления беше, че те почти нищо не изхвърлят, а каквото си сипят (или им сипят) може и да се пръснат, но ще го изядат (т.е. обратното на лакомията). Разбира се, наред с ножовете, вилиците и лъжиците, на всяко хранене имаше и клечки за еднократна употреба. Това последното е доста интересно изобретение, но си представете бамбукова пресовка оформена, като клечки в единият край на която те са съединени. Когато се използват, просто с леко завъртане двете парчета се отчупват. Всъщност, не знам точко как се изработват и дали е точно пресовка, но не са точно кръгли, а по-скоро четвъртити. Това е малко неудобно за пръстите, нещо което разбрах по-късно, когато си купих кръгли клечки. Яденето с клечки не е никак трудно, просто някой трябва да ти покаже, как точно се хващат. Споменах ли, че лично аз доста бързо свикнах с тях? Не? Е, така си беше. Даже, накрая имах чувството, че мога да уловя и летяща муха във въздуха (скромността е една от многобройните ми добродетели). Като написах “муха”, се сетих – през цялото време, докато обикаляхме (пък не е, като да сме стояли на едно място) никъде не видях и една летяща гад – само пеперудки и скакалци. Нито муха, нито комар, даже и оси не видях никъде. Без майтап! Като се има в предвид, колко горещо и влажно е, този факт си е направо необясним.

Утре следва официалната част, т.е. посрещане, приветствия и т.н. Прогнозата за времето утре е от горещо към още по-горещо. Как ще изкараме цяла сутрин на открито… и идея си нямам.

…следва продължение…

Част 1, Програма “Киото”

Част 2, Пристигане

Част 3, Ден първи…

Част 4, …и следващите дни

Част 5, Официално посрещане

Част 6, Тойота

Част 7, Манастирите в Киото

Част 8, Манастирите в Киото, ден втори

Част 9, Дисниленд

Част10,Завръщане

Язаки, Летен лагер Япония 2008, Ден първи…, част 3

Япония. Кацаме на летище “Нарита”, близо до Токио. Кацането беше, каквото трябва да бъде всяко едно подобно мероприятие – просто не трябва да се усеща, до момента в който колесниците допрат пистата. Опасенията ми за голямо писане се оправдаха – още в самолета ни раздадоха едни формуляри (за всеки човек по два – единият за имиграционната служба, другият за митницата), които всеки трябваше да попълни. От нашата група само около четири, пет деца можеха да си напишат имената на латиница, но не и без да объркат полетата за рождена дата, пол, номер на паспорта и националност, налични пари, место за преспиване и още куп друга “важна” информация, та затова с Женя “наплюнчихме” химикалките и се започна голямото писане. Освен, имиграционните бланки, бяха ни дали да попълним и другата задължителна формалност – информация за граничният контрол, т.е. какво се внася, дали няма някакви забранени стоки и предмети (оръжие, наркотици, алкохол надвишаващ личната употреба, порно или други забранени печатни материали и т.н.). Вярно, голямо писане падна и тук май ударихме около половин час, не съм засичал, просто бързах всичко да напиша всичко коректно, без грешки и четливо (и така за 7, 8 човека, по два пъти) необходимата информация. Към паспортната проверка, като допълнителна екстра ни взеха отпечатъци от показалците, направиха ни снимки на очите, чак след което вече можеше да влезем и да си приберем багажа. Айде, не остана! Добре поне, че тази проверка си беше чиста формалност, все пак, с толкова деца наоколо трябва да си доста изобретателен (или може би тъп?!) да прекарваш дрога и ли нещо забранено през контролите. Още една последна проверка на паспортите, дадохме декларациите и вече сме отвън, Там, естествено вече леко по изнервени ни чакаха местните координатори – едно симпатично деди на име Йоши (Kiyonori Yoshioka) и един младеж, който искаше да му казваме Йо-Кун (Yosuke Maekawa). Тъкмо си помислих, че голямото търчене вече е приключило, се оказа, че всъщност те хората ни чакали още предишният ден и вече се притеснявали защо закъсняваме. Поради липса на координация между европейската ни централа и японската такава, точната информация за полета ни не била пристигнала на време. Наша грешка пък беше, че трябваше да тръгнем един ден по-рано за да можем да се аклиматизираме. Все пак, горещото и влажно време, след 12 часов полет не е най-подходящата среда за подрастващата банда с което идвахме.
Както и да е, вече карахме по програмата за понеделник и бяхме “почти” на време. За да не закъсняваме (нещо, което направо ужасяваше водачите ни), решихме да обменим парите още на летището. В Япония нищо не е прекалено просто, затова обмяната на валута може да се прави само в пощенските клонове и банките. Такова нещо, като нашенските чейндж бюра няма (аз поне не разбрах да има), като (ест΀µствено!) паспортът е задължителен. Тук му е мястото да вметна, че в колкото големи магазини влезнахме, никъде не видях да приемат нещо от рода на дебитните карти – дори и Visa Electron (Visa е една от най-популярните “пластмаси” в Япония). С кредитните карти, проблеми няма, то май това се подразбира. Банкомати също не видях – такова нещо, като нашите, които ги има на всеки ъгъл, просто не видях (може и да е имало). Поради тази причина, обърнахме всичко в йени – аз поне не мислех да пазарувам нещо едро. Събрахме парите на хлапетата, а докато тичах към тоалетната, Женя с помощта на Йо-Кун обмени парите. Излязохме извън сградата на летището и тук, вече имах малко време да се огледам и да вдъхна японски въздух. Усещането не беше приятно – влажен, горещ и някак прекалено плътен. Всъщност, какво ли пък друго да очаквам, нали бяхме в средата на лятото! Докато чакахме да пристигнат автобусите (около 10-тина минути), японските ни координатори раздадоха комплектите за участниците в лагера – доста симпатични платнени торбички, в които имаше разни важни (според тях) неща за участниците в лагера. Заслужава си да се отбележи старанието с което бяха направили идентификационните ни табелки – специална дървена плочка, от рециклирана дървесина (екологията преди всичко!) с празно място за името на участника, а отзад на японски беше написан телефонният номер на локалният координатор, както и текст, нещо от рода “… моля, окажете съдействие на (загубеният) чужденец и се обадете на …”. Книжката с подробното разписание на събитията, също заслужаваше адмирации – подробно беше описана всяка една от различните програми, имаше поименен списък на участниците в събитието (местни и гости), бяха се сетили да опишат и нарисуват местната валута (по номинали хартия и монети), имаше карта на местата, които ще посетим, бяха отделили доста голямо място на различни игри – как се прави оригами, как се връзва японска кърпа (тя също беше сложена в еко-торбичката), имаше и кратък разговорник с най-често употребяваните думи (странно, бяха се сетили да напишат как е “Уморен съм” – нещо от рода на “Такаре машита”), различни песнички, как се използват японските тоалетни (нямат клекало, приличат на нашите селски такива), какво представляват японските легла, как се взема баня по японски, даже бяха сложили накрая и перфорирани листчета за размяна на адресите и имената. Просто перфектно – очевидно, целта им с тази книжка е била тя да остане и да се използва, като справочник. Всичко това с книжката го разгледах по-късно, защото въпросните минути изтекоха доста бързо, имах време само за една панорама с камерата и вече се товарихме на автобусите. Предстояха ни около 4 часа пътуване през цяло Токио.

…следва продължение…

Част 1, Програма “Киото”

Част 2, Пристигане

Част 3, Ден първи…

Част 4, …и следващите дни

Част 5, Официално посрещане

Част 6, Тойота

Част 7, Манастирите в Киото

Част 8, Манастирите в Киото, ден втори

Част 9, Дисниленд

Част10,Завръщане