Моето си място

Новото ми място вече е ICN.BG. Не че, Spectrum.Net не ми вършеха доста добра работа, но след ъпгрейдите, които направиха и факта, че web пощата направо я няма никаква, а контрол панела е VHCS2…, е…. време е за нещо по-модерно. Бяхте добри хазяи plov.spnet.net, благодаря ви!

По принцип, до скоро си мислех, че (почти) никоя хостинг компания не заслужава добра дума, но специално ICN ме изненадоха доста приятно. Преди доста години, когато за първи път стартирах gerdjikovs.net те бяха най-добрият възможен избор, но цените им тогава ми се сториха доста непосилни. Естествено, цената е важна, но пък за какво ти е евтин хостинг, ако нямаш нищо насреща? Логичен въпрос, две думи няма. И точно затова, както написах и по-горе, качеството на обслужването им сега се оказа доста на висота. Ще споделя само една случка: вдигах сайта на една една организация с идеална цел. Едно от важните условия беше, че хостът трябва да поддържа mail списъци. “Ultima Pro” пасваше идеално на условията (в описанието на пакета пишеше, че имах право на един списък, повече не ми и трябваше), още повече, че цената им беше направо убийствена за пакета услуги, което даваха. Регистрирам… качвам сайта, вдигам… настройвам… и .. Опа! В настройките за списъци пише: “Нямате свободни сисъци за регистрация”. Хм-м-м. Мразя да говоря с hell desk-а, още повече, че в повечето случаи служителите (по-точно служителките) ги избират само по глас, затова драснах един бръз емейл до поддръжката им и… зачаках. Психически бях подготвен за поне ден чакане, затова направо се изненадах, че получих отговор след около два часа. Отговорът: в пакета ми нямало право на списъци! Ха сега де! Гледам пак сайта – има, пиша до поддръжката отново – нямал съм право. Правя screenshot, прикачам, връщам писмото с един прост въпрос “В крайна сметка едни и същи сайтове ли гледаме?”. 15 минути мълчание и …. нещо невероятно! В отговор получавам извинения, отварят ми един mail list и … си оправят сайта А защо се изненадвам от отношението ли? Просто, подобни неща ще започват  да се случват и в нашият роден Абсурдистан, само че добрината и разбирането, все още ми правят впечатление . Мога да напиша и още няколко неща, които ми харесаха и ме накараха да се чувствам Потребител, но… стига им толкова хвалене.

Покрай местенето, не пропуснах и случая да се обновя до версия 3.0 на WordPress-a. Всичко до момента си върви безпроблемно.

Станаха вече три години. Дали минаха бързо или бавно…. не мога да преценя. За няколко милисекунди мога да се върна там откъдето започна първият ми работен ден в “Язаки”, както и да си дам сметка, че съм забравил страшно много.

За въпросното време научих доста нови неща, както и позабравих някои научени – тривиално, но вярно. Какво да се прави, живот…. Нямам намерение да си правя равносметка, но с узвестно нежелание трябва да споделя, че за това време ми стана ясно едно: българинът е забравил, как се работи и какво е това животно “трудова дисциплина”. Личното ми мнение е, че той (работникът) е винаги недоволен от заплащането, винаги началниците му са тъпи, винаги той прави всичко, както трябва,  а ония тъпаци, все искат повече и повече… Да не изброявам – сещате се. Пак от моя лична гледна точка, условията в завода са доста на ниво – нормален стол и храна за 50ст., кафе за 30ст., безплатен транспорт, работно облекло и климатизирани помещения, почти офисна среда, чисто… светло. Заплатите на работниците, като за хора хванати директно от обора или полето и без образование са 450 лв (и нагоре). Осигуровка, застраховка, извънреден и нощен труд – всичко, както е по закон. Не се икономисва, даже и стотинка (Не, не може нещо “на ръка” уважаеми работници! Sorry!). Какво иска гадният капиталистически собственик? Спазване на работното време – 20 минути за по цигара (2 по 10), половин час за обед. Да не се отсъства без причина (все пак, конвейерната линия не търпи големи липси), да не се вземат фалшиви болнични, просто защото доматиту трябва да се обере или братчеда се жени. Поддържане на чистота и ред на работното място, стриктно спазване на работните инструкции и качествена продукция. Нечовешко, а?!

За въпросните три години се нагледах и наслушах на какви ли не простотии. Няма да ги споменавам, много са. Не мога обаче (за съжаление), да напиша и почти нищо хубаво за нашите европейски шефове (какво да се прави… и аз, съм наемен работник, недоволен от началника си). Още от самото начало имах чувството, че участвам в един голям експеримент. Толкова много нови неща за ново създаващ се завод, с такива кратки срокове, цялото “Язаки” не е виждало никога. Ще си илюстрирам мисълта простичко, с една простичка аналогия: представете си, че започнете да учите детето си да ходи на три месеца. Къде с увещания, къде с (много!) бой продължавате да упорствате и то криво-ляво почва да пълзи. Вие сте доста доволен от успеха си (Че как! Такъв способен родител!) и искате все повече и повече от него – за започне да се изправя и да ходи, да почне да тича, да почне да говори (Смислено, ей! Какви са тия бръщолевения!) Детето се мъчи (къде ще ходи, а!), нещо му се кривят краката, пада, става… старае се. Вие, като добър родител, естествено се грижите за него – давате му нужното за растежа – старите дрешки на кака, полускъсаните обувки на батко, якето (‘кво толкова! Ще се зашие!) от другият батко и т.н. Все необходими и важни неща за правилният живот и растеж на детето. Дори от време на време и го цунквате по челото. Минава време и отрочето почва да ходи. За съжаление, това вече е малко – сега то трябва да тича. И то бързо! Позната процедура – морков, тояга, блага дума… и не толкова блага. Трудно се бяга в невръстна възраст, но по-лошото е, че никой не му обяснява в крайна сметка спринт или маратон ще бягаш. Правилата се сменят в движение (план има да се гони!). Детето продължава да се старае, даже открива, как може да се бяга и пълзи едновременно. Умственото развитие е оставено за малко по-късен етап. То не е толкова важно. Забелязвайки проблемите, родителят вика на помощ кой ли не – повечето “специалисти”, нито имат опит с тренировка на бебета (всъщност, те даже и понятие си нямат от това), нито дори знаят как се бяга, но поради различни обстоятелства са изпратени на помощ. Доста народ се изрежда да гледа това чудо на чудесата. Някои пък, ръкопляскат отстрани и окуражават с викове “състезателя”. От време на време, дъртите баба и дядо идват да навестят внучето – е, тогава циркът е пълен. Вместо да се покаже истинският облик на хлапето, то се издокарва с най-хубавите дрешки (ако има нови, задължително се показват те) и се кара да тича на място, а още по-добре само да си вдига краката. Като резултат, всичко изглежда (почти) нормално (е, все пак още е малчуган, уу-й на дядо хубавеца!!!)

Аналогията е ясна, нали? В крайна сметка, уродът който се е получил, в един момент изненадва дори и вас – грижовният родител. Криви крака, грозен, нито може да бяга, нито да ходи… полуидиот, даже изрод някакъв…. Виновни?! Няма такива, има само потърпевши. Вярно, че някои мениджъри си заминаха (включително и генералният директор), но резултатът и в момента не се променя, кой знае с колко – българският завод произвежда най-ниско качествената продукция от всички останали заводи в Европа (за останалият свят нямам данни). Факт.

Не знам защо, но нещо ми е песимистично. Вероятно нещата не са толкова зле, колкото съм ги написал. Просто така ми се струва. Три години….. да са ми честити.