Моето си място » Всякакви

Internet стачкува

Vladimir Gerdjikov — Wed, 18 Jan 2012 13:27:02 +0000

С най-голямо удоволствие се присъединявам към протеста на Интернет общиството срещу идеята на Конгреса на USA да приеме рестриктивни закони (Stop Internet Piracy Act, SOPA и Protect IP Act PIPA) позволяващи забрана (блокиране) на определени адреси. За ваше улеснение, ако искате и вие да подкрепите протеста, може да изберете директно този линк.

Лошото е, че тук не става просто дума за затваряне или блокиране на пиратски сайтове. Въз основа на тези закони, може да бъдете блокирани или затворени, просто защото сте използвали музика, която е копирайт. Това се е случвало преди, може да се случи отново. Повече подробности може да научите, ако цъкнете на картинката по-горе (“Internet goes on strike”). Видеото, което ще изгледате, би трябвало да ви ориентира за какво става дума и какви са реалните проблеми. Иска ми се да използвам изречението от края му: на въпросът “Колко далеч може да стигнат забраните”, отговорът е “До където ние им позволим”.

7 години блогване

Vladimir Gerdjikov — Tue, 25 Oct 2011 06:18:56 +0000

Да ми е честита седмата година от създаването на “Моето си място” в Мрежата. В последните години едно ми стана съвършенно ясно – аз съм антисоциален. Така и не можах да разбера смисъла на това, всички мои приятели да разберат, че съм ъпдейтнал телефона си, че съм се снимал пред еди-какво-си, че ме е болял корема (главата, краката), че ще бъда еди-къде-си и тем подобни. Ама да го разберат на секундата! Не го разбрах.

От друга страна, вече доста рядко намирам нещо, което да споделя. Най-вече поради мързел, а не поради липса на събития или идеи. Може би в това се крие магията на т.н. социални мрежи – споделяш най-често абсолютни простотии, но това ти става навик и покрай тях успяваш да се дисциплинираш за да напишеш/споделиш и нещо смислено. Вероятно е така… аз както написах по-горе съм антисоциален

От YBE към YRL

Vladimir Gerdjikov — Mon, 15 Nov 2010 13:45:07 +0000

С 99.98% вероятност, абревиатурите по-горе най-вероятно нищо няма да означават за вас. Всъщност, това са имената на българският завод на Язаки (Yazaki Bulgaria EOOD) и на завода в Румъния (Yazaki Romania Limited). Поводът да измина 480км. е годишната среща на мениджърите ИТ на Язаки Европа. По разбираеми причини, предпочетох да пътувам с кола – не бях ходил досега в северната ни съседка, километрите не са много, а за пътуване със самолет, даже и не ми се мислеше. Заводът на румънските колеги се намира в индустриалната зона на Плоещ, някъде в средата на нищото, както любезно ми подсказа Google Maps. Тръгнах натам (почти) уверен, че заводът ще е на точните координати (нищо, че гуглето ми показа зелена ливада), най-вече защото координатите ми бяха дадени от румънските ИТ колеги.

И така…. потеглих от Пловдив в 05:30 сутринта (докато изтегля пари, докато проверя маршрута стана 06:10), с идеята да съм в YRL някъде по обед. GPS-ът “избра” най-бързият път, който по обясними причини минаваше през Ст.Загора, после Прохода на Републиката, после В.Търново, после Русе, естествно Дунав мост, после покрай Букурещ, после Плоещ и там търся индустриалната има зона.

За пътуването из родната страна, няма какво да споделя – всичко е известно, пътища, катаджийски засади… всичко. Приятно се изненадох от прохода – имайки опит предимно с Шипка, така и не разбрах, кога преминах Стара Планина. Широко, бързо, безопасно, накратко: така би трябвало да изглежда всеки един проход. Без възражения! Друго интересно не ми се случи, с изключение на малкото приключение “зареждане на Шел Русе”. Проблемът дойде от това, че въпросната бензиностанция е позиционирана на влизане (идвайки от Румъния) в Русе, т.е. точно обратно на посоката в която аз отивах. Е, с малко разкарване напред-назад успях да заредя. Интересното е, че по това трасе (Прохода на Републиката, В.Търново, Русе) големите вериги бензиностанции хич ги няма. Срещнах едно OMV, един, два ЛукОйл-а, почти толкова Petrol и няколко други неизвесни местни търговци на гориво, на които може да ме накараш да заредя, само ако има промоция “Безплатна почивка на Карибите”.

Моста преминах без проблеми. Малко странно ми беше, че в 10 часа в понеделник нямаше жива кола там, но май това си е нормално за това време на седмицата. Нямаше даже и т.н. труженички, за които има толкова много вицове и лакардии. Може би, пък са си отспивали след упоритият weekend? Както и да е… преминах, на излизане ми провериха личната карта (не носех паспорт), на влизане в Румъния, даже и това не направиха. Бяха ме предупредили предварително да си оставя един час “екстра” за чакане на опашка за винетка, но даже и това не се случи – на първата бензиностанция до моста (“Rompetrol” или нещо от сорта) успях да се сдобия с въпросният документ само за 5 EUR (около 13 леи). Плащането направих с дебитната си карта Visa Elektron (Maestro, даже и не питах дали вземат). И…. това е по преминаването.

Разликата между Румъния и България е точно …. никаква. Само дето ми се стори, че имат малко повече цигани (без майтап!), но може би пък, това е защото преминавах през повече села? Като се замисля… то и в някои нашенски села, повечето от етноса е малко по-мургав от нормалното. Останалото…. родна картинка! Даже и това, че бройката на бездомните кучета е толкова голяма, колкото и у нас. Дори и това, че както и у нас, премазаните четириноги приятели са в подобаваще количество покрай пътя. Като написах “пътя” и се сетих…. Пътя е почти перфектен, без забележки. Четири платна, няма дупки, добре асфалтиран. По незнайна за мен причина, доста често румънците бяха го накъсали с нещо, като кръгови движения. С причина, както и без причина в средата на платното бодната една такава конструкция, която от моя гледна точка, освен да ти забави скоростта, с почти нищо други не ти помага. Вярно, че на места имаше някаква идея, но иначе освен да обърнеш посоката на движение на тях… друго не се сещам.

Самият път не беше нищо особено. Прав, като стрела с ясна посока и цел. Даже GPS-а още в началото се “пошегува”, съпбщавайки любезно “Карайте 170 км.”. И аз карах. Само че, от мерак да стигна Букурещ, просто се нахаках право в него и пропусках отбивката за околовръстното. В последствие, беше късно да се връщам и реших да мина през столицата – какво толкова! Щом съм оцелял, карайки в София и Истанбул (тази история все някога ще бъде разказана), Букурещ не може да ме уплаши. И наистина…. Движението е родна картинка: задръствания, мутрински джипове каращи, като на рали, бакшиши-олигофрени, пешеходци-самоубийци, коли които карат пред трамвая. спрели и паркирали дори и в средата на кръстовище….. всичко ми беше толкова познатато, че почти не се затрудних. GPS-а весело ми обясняваше откъде да мина, а аз отвреме на време дори го слушах, накъде ме насочва (просто имаше леко разминаване с табелите Ploesti и това, което ми обсняваше джаджата). Интересното за Румъния ми беше в това, че тяхното “градско” ограничение е 70км/ч. Странно ми се видя – не съм гледал тяхната статистика за жертви по пътищата, но съм сигурен, че ние с нашите 50км/ч. (които никой не спазва, дори и аз!) сме доста по-напред в черната класация. Друго интересно беше, че не видях никъде подлези – вместо това пък, на много места имаше пешеходни надлези, даже и с рампи за инвалиди. Явно, доста има да гоним ромска Румъния в това отношение (или най-малкото, софийското околовръстно, доста има да наваксва).

В крайна сметка след час и нещо успях да премина и поех по основният пък, директно към Плоещ. Без особени други приключения стигнах до завода , по-точно в 12:05. В момента просто чакам, да кацнат останалите колеги и да почнем същинската част от срещата – вечеря!

X-marks дърпат шалтера

Vladimir Gerdjikov — Wed, 29 Sep 2010 14:47:53 +0000

Нещо нямам късмет с bookmark browser синхронизаторите. Най-добрите в жанра X-Marks днес обявиха, че в краят на Януари 2011 дърпат шалтера. В покърителна история на блога на съоснователя на компанията Todd Agulnick са описани проблемите и причините за това решение. Аз, чисто егоистично не се интересувам от тях. Искам да ми е безплатно, всичко да работи перфектно, искам да ми е бързо и да ми е удобно да боравя с белязките. Както досега. Не мога да повярвам, че компания с налични 2 милиона потребители (техни данни) не могат да измислят бизнес модел, който да работи. Както са написали доста хора в коментарите към новината им (в резюме): “$10 на година е предостатъчно, само да има на кой да ги дам”. Сигурен съм, че все някой ще “забележи”, че в този бизнес има хляб и ще продължи делото им. Дотогава… ще чакам.

Новото ми място

Vladimir Gerdjikov — Tue, 27 Jul 2010 08:03:43 +0000

Новото ми място вече е ICN.BG. Не че, Spectrum.Net не ми вършеха доста добра работа, но след ъпгрейдите, които направиха и факта, че web пощата направо я няма никаква, а контрол панела е VHCS2…, е…. време е за нещо по-модерно. Бяхте добри хазяи plov.spnet.net, благодаря ви!

По принцип, до скоро си мислех, че (почти) никоя хостинг компания не заслужава добра дума, но специално ICN ме изненадоха доста приятно. Преди доста години, когато за първи път стартирах gerdjikovs.net те бяха най-добрият възможен избор, но цените им тогава ми се сториха доста непосилни. Естествено, цената е важна, но пък за какво ти е евтин хостинг, ако нямаш нищо насреща? Логичен въпрос, две думи няма. И точно затова, както написах и по-горе, качеството на обслужването им сега се оказа доста на висота. Ще споделя само една случка: вдигах сайта на една една организация с идеална цел. Едно от важните условия беше, че хостът трябва да поддържа mail списъци. “Ultima Pro” пасваше идеално на условията (в описанието на пакета пишеше, че имах право на един списък, повече не ми и трябваше), още повече, че цената им беше направо убийствена за пакета услуги, което даваха. Регистрирам… качвам сайта, вдигам… настройвам… и .. Опа! В настройките за списъци пише: “Нямате свободни сисъци за регистрация”. Хм-м-м. Мразя да говоря с hell desk-а, още повече, че в повечето случаи служителите (по-точно служителките) ги избират само по глас, затова драснах един бръз емейл до поддръжката им и… зачаках. Психически бях подготвен за поне ден чакане, затова направо се изненадах, че получих отговор след около два часа. Отговорът: в пакета ми нямало право на списъци! Ха сега де! Гледам пак сайта – има, пиша до поддръжката отново – нямал съм право. Правя screenshot, прикачам, връщам писмото с един прост въпрос “В крайна сметка едни и същи сайтове ли гледаме?”. 15 минути мълчание и …. нещо невероятно! В отговор получавам извинения, отварят ми един mail list и … си оправят сайта А защо се изненадвам от отношението ли? Просто, подобни неща ще започват да се случват и в нашият роден Абсурдистан, само че добрината и разбирането, все още ми правят впечатление . Мога да напиша и още няколко неща, които ми харесаха и ме накараха да се чувствам Потребител, но… стига им толкова хвалене.

Покрай местенето, не пропуснах и случая да се обновя до версия 3.0 на WordPress-a. Всичко до момента си върви безпроблемно.

Да не забравя!

Vladimir Gerdjikov — Fri, 12 Mar 2010 13:57:05 +0000

Явно, една и съща грешка може да я повтарям поне три пъти. Може би и повече…. не ми се ще да пробвам, доколко мога да стигна. Конкретният случай, целта на който е този пост е отново свързан с ъпгрейд на WordPress – този път към версия 2.9.2.

Причината не е в WordPress – за мен той си остава една от най-лесните и добре развиващи се (CMS?) блог платформи. Бил тежък, бил бъгав… бил не-добре (разбирай чисто програмистки и системно) написан… Не ми се спори, не съм специалист, не разбирам (тази декларация е за да няма flame). Обаче за мен, той си остава една добре проходена, добре омачкана (дори и миризлива) стара и удобна обувка. Че имало по-нови, по-лъскави, по-меки и качествени такива – какво толкова? Който е ходил из планините с нови обувки, само той може да разбере, в какво се състои разликата. Не че, кой знае какво, но точно из планините не може просто да ходиш бос, щото нещо ти убива или не си свикнал.

Коренът на всичките ми проблеми с обновяването, са единствено поради моят мързел и доста често простотия (разбирай, пренебрегване на елементарни правила на занаята). Безпроблемните обновявания напоследък, ме направиха доста непредпазлив и немарлив, което ми беше припомнено по един доста неприятен начин (виж по-горе, онзи, дето си блъска главата в клавиатурата). Отново енкодинг, отново UTF8, отново колации (collate, на български би трябвало да е съпоставки), отново latin1_swedish_ci и utf8_general_ci… Накратко: отново кошмари с кирилицата. На всичкото отгоре, архивът на базата, който бях направил през phpMyAdmin нещо беше счупен. Добре, че имах ежеседмични, автоматични такива (Е, де! Все пак не съм толкова загубен, че да разчитам само на себе си!). Нещата ги оправих, само дето сайта стоя ден и нещо с веселата under-construction страница.

Така че, да не забравя: всеки път преди ъпгрейд на WordPress да правя архив и от “вътре” (от backup plugin-a) и през phpMyAdmin. Да не забравям и да проверявам, дали архивите са читави, т.е. дали се четат нормално.

Три години в Язаки

Vladimir Gerdjikov — Fri, 26 Feb 2010 08:20:31 +0000

Станаха вече три години. Дали минаха бързо или бавно…. не мога да преценя. За няколко милисекунди мога да се върна там откъдето започна първият ми работен ден в “Язаки”, както и да си дам сметка, че съм забравил страшно много.

За въпросното време научих доста нови неща, както и позабравих някои научени – тривиално, но вярно. Какво да се прави, живот…. Нямам намерение да си правя равносметка, но с узвестно нежелание трябва да споделя, че за това време ми стана ясно едно: българинът е забравил, как се работи и какво е това животно “трудова дисциплина”. Личното ми мнение е, че той (работникът) е винаги недоволен от заплащането, винаги началниците му са тъпи, винаги той прави всичко, както трябва, а ония тъпаци, все искат повече и повече… Да не изброявам – сещате се. Пак от моя лична гледна точка, условията в завода са доста на ниво – нормален стол и храна за 50ст., кафе за 30ст., безплатен транспорт, работно облекло и климатизирани помещения, почти офисна среда, чисто… светло. Заплатите на работниците, като за хора хванати директно от обора или полето и без образование са 450 лв (и нагоре). Осигуровка, застраховка, извънреден и нощен труд – всичко, както е по закон. Не се икономисва, даже и стотинка (Не, не може нещо “на ръка” уважаеми работници! Sorry!). Какво иска гадният капиталистически собственик? Спазване на работното време – 20 минути за по цигара (2 по 10), половин час за обед. Да не се отсъства без причина (все пак, конвейерната линия не търпи големи липси), да не се вземат фалшиви болнични, просто защото доматиту трябва да се обере или братчеда се жени. Поддържане на чистота и ред на работното място, стриктно спазване на работните инструкции и качествена продукция. Нечовешко, а?!

За въпросните три години се нагледах и наслушах на какви ли не простотии. Няма да ги споменавам, много са. Не мога обаче (за съжаление), да напиша и почти нищо хубаво за нашите европейски шефове (какво да се прави… и аз, съм наемен работник, недоволен от началника си). Още от самото начало имах чувството, че участвам в един голям експеримент. Толкова много нови неща за ново създаващ се завод, с такива кратки срокове, цялото “Язаки” не е виждало никога. Ще си илюстрирам мисълта простичко, с една простичка аналогия: представете си, че започнете да учите детето си да ходи на три месеца. Къде с увещания, къде с (много!) бой продължавате да упорствате и то криво-ляво почва да пълзи. Вие сте доста доволен от успеха си (Че как! Такъв способен родител!) и искате все повече и повече от него – за започне да се изправя и да ходи, да почне да тича, да почне да говори (Смислено, ей! Какви са тия бръщолевения!) Детето се мъчи (къде ще ходи, а!), нещо му се кривят краката, пада, става… старае се. Вие, като добър родител, естествено се грижите за него – давате му нужното за растежа – старите дрешки на кака, полускъсаните обувки на батко, якето (‘кво толкова! Ще се зашие!) от другият батко и т.н. Все необходими и важни неща за правилният живот и растеж на детето. Дори от време на време и го цунквате по челото. Минава време и отрочето почва да ходи. За съжаление, това вече е малко – сега то трябва да тича. И то бързо! Позната процедура – морков, тояга, блага дума… и не толкова блага. Трудно се бяга в невръстна възраст, но по-лошото е, че никой не му обяснява в крайна сметка спринт или маратон ще бягаш. Правилата се сменят в движение (план има да се гони!). Детето продължава да се старае, даже открива, как може да се бяга и пълзи едновременно. Умственото развитие е оставено за малко по-късен етап. То не е толкова важно. Забелязвайки проблемите, родителят вика на помощ кой ли не – повечето “специалисти”, нито имат опит с тренировка на бебета (всъщност, те даже и понятие си нямат от това), нито дори знаят как се бяга, но поради различни обстоятелства са изпратени на помощ. Доста народ се изрежда да гледа това чудо на чудесата. Някои пък, ръкопляскат отстрани и окуражават с викове “състезателя”. От време на време, дъртите баба и дядо идват да навестят внучето – е, тогава циркът е пълен. Вместо да се покаже истинският облик на хлапето, то се издокарва с най-хубавите дрешки (ако има нови, задължително се показват те) и се кара да тича на място, а още по-добре само да си вдига краката. Като резултат, всичко изглежда (почти) нормално (е, все пак още е малчуган, уу-й на дядо хубавеца!!!)

Аналогията е ясна, нали? В крайна сметка, уродът който се е получил, в един момент изненадва дори и вас – грижовният родител. Криви крака, грозен, нито може да бяга, нито да ходи… полуидиот, даже изрод някакъв…. Виновни?! Няма такива, има само потърпевши. Вярно, че някои мениджъри си заминаха (включително и генералният директор), но резултатът и в момента не се променя, кой знае с колко – българският завод произвежда най-ниско качествената продукция от всички останали заводи в Европа (за останалият свят нямам данни). Факт.

Не знам защо, но нещо ми е песимистично. Вероятно нещата не са толкова зле, колкото съм ги написал. Просто така ми се струва. Три години….. да са ми честити.