Напоследък е доста скучно в родният Абсурдистан. Нещата са толкова нереални и изкривени, че хората просто не им обръщат внимание. А народ, който не помни историята си, след време самият той става история. Факт.
Вестник “Капитал” е един от малкото интересни ми вестници. Ако БНР и БНТ имаха такъв, най-вероятно щях да чета само него, но поради липсата му и “Капитал” върши работа. Е, не че и те са абсолютни безпристрастни, просто са ма-а-алко по-търпими. Позволявам си, да препиша 1:1 интервюто на политолога Иван Кръстев (който аз изключително уважавам, и като човек, и като специалист), защото то поразително точно описва настоящата ситуация. С малкото уточнение, че е дадено преди 10 години.
Оригиналният линк е тук, а по-долу е моето copy-paste, просто защото не искам този шедьовър да изчезне по някаква причина.
Политологът Иван Кръстев пред “Капитал”, 19-ти юли, 2003-та
Покрай промените в правителството отново се заговори за криза в управлението, а изваждането на кандидата на СДС от кметската надпревара събуди темата за криза в доверието към политическите партии. В крайна сметка, кои са индикаторите за криза?
– Политическите партии в България през последните години все повече приличат на тежко болен човек, който се страхува да погледне диагнозата си. Изследване на НЦИОМ от тази година показа, че вярата в съществуването на НЛО е по-висока, отколкото доверието в политическите партии. Изследване на “Витоша рисърч” установи, че според мнозинството от респондентите корупцията в политическите партии е по-голяма от корупцията в митниците. Всички социологически проучвания регистрират изключително ниска готовност за гласуване. Членските маси на политическите партии показват ясна тенденция на свиване. Участието на граждани в политически събрания и срещи с депутати е катастрофално ниско. Доверието в изборните институции (с изключение на президента) е много по-ниско, отколкото доверието в институции, за които хората не са гласували – армия, църква, дори полицията. Социологическите данни показват, че хората все по-трудно определят своето място по оста ляво – дясно. Програмите на партиите изглеждат все по-неразличими за все по-отчуждения гражданин-избирател. В очите на този масов гражданин-избирател партиите правят почти едно и също, когато са във властта и говорят почти едно и също, когато са вън от нея. В очите на този гражданин-избирател делението вече не е ляво – дясно, комунизъм – антикомунизъм, за и против царя, делението е ние – те, където ние е абстракцията народ, а те са политиците, икономическите елити и въобще властта. И прозрението от последните 13 години е, че както и да гласуваме ние, все управляват те.
В такива случаи обикновено се казва, че ниското гласуване е и пример за нормализиране на живота и практика в развитите демократични страни, така ли е наистина?
– Всеки опит да се представи ниската готовност за гласуване като “политическа нормализация” е опасен и погрешен. Хората се оттеглят от политическия живот, но не защото мислят, че политиката не ги засяга, а защото мислят, че не могат да повлияят на политиката. В това отношение България наистина е част от една глобална тенденция, но у нас последствията могат да бъдат опустошителни. Политиката по думите на Дарендорф все повече започва да се превръща в един професионален спорт, където на гражданите е отредена ролята на публика. Все повече големите пари, трансферите на “звезди” и политтехнологиите са тези които определят победителя. Или както показват някои последни изследвания на връзката между вложените в предизборните кампании пари и изборните резултати в САЩ, в политиката вече са важни само две неща – първото са парите и вече никой не помни кое е второто.
Какъв би бил ефектът от кризата на политическите партии в дългосрочен аспект?
– Кризата на политическите партии драматично разширява пропастта между гражданите и “политическата класа”, подменя дневния ред на обществото и увеличава дефицитите на справедливост и солидарност. Фактът, че все по-малко хора участват в политиката, води до промяна на самата същност на политическия процес. На първо място се увеличава цената на политиката. Тъй като вече няма хора, които са готови безплатно, в името на идеи да залепят партийните плакатите, и няма хора, които са готови да отидат на митинг, за да чуят посланията на политиците, единственият начин политиците да стигат до избирателите е, плащайки си за това – с платена реклама, с опит за овладяване на медиите и политически подаръци на техните собственици. С други думи, все скъпи неща, които правят политическите партии зависими от парите на донорите и независими от интересите на гражданите. И това води до криминализация на държавата и я прави практически неуправляема.
Излиза, че политиката става все по-скъпо занимание и май не масово. Тогава идват и т.нар. донори…
– Цената на политиката расте пряко пропорционално на оттеглянето на хората от политиката. Когато способността на една партия да спечели изборите все повече е резултат от това колко пари може да получи тази партия за своята кампания, идеята за успешна политика започва рязко да се променя и на сцената излиза нов герой – политикът бизнесмен. Ако политикът демагог говори на масите и почти никога не изпълнява обещанията си, политикът бизнесмен говори на други бизнесмени и много често изпълнява обещанията си (с катастрофални за икономиката резултати). България през последното десетилетие пострада много повече не от неизпълнените обещания на демагозите, а от изпълнените обещания на политиците бизнесмени. Когато се окаже, че политиците зависят повече от донорите си, отколкото от избирателите, е много трудно да бъде реализирана каквато и да било партийна дисциплина и да има предсказуемост в управлението. Високата цена на политиката и негативната селекция, до която тя води, променя идеята за това как се прави успешна политика. Политическите партии се превръщат от инструмент на представителство в РR агенции. Политическият процес е подменен от серия РR акции, където идеята е не да бъде продавана политика, а да бъдат продавани лица. Затварянето на политиката до кръга на пристрастените неправомерно разширява значението и влиянието на твърдите ядра на политически сили. Абсурдът е, че колкото по-малки стават твърдите ядра, толкова по-влиятелни са те, защото перифериите на практика се оттеглят от политическия живот. И така поведението на традиционните политически партии се превръща в перманентна шизофрения между интересите на донорите и чувствителността на твърдите ядра.
Какви са все пак политическите практики, които могат да преодолеят подобна неуправляемост?
– Първият начин да се разреши една криза е да се признае съществуването на криза. Ние като че ли достигаме този етап. Дебатът за нейното преодоляване е различен за различните партии, но на този етап можем да видим три стратегии за справяне със ситуацията. Първата е тенденцията на трайна деполитизация на обществото и осъществяване на идеала за демокрация без избиратели. Втората, диаметрално противоположна тенденция е опитът партиите да бъдат спасени, като бъдат реидеологизирани. Тази тенденция е най-силна в СДС и тя има като свое вдъхновение политическия модел, съществувал в периода 1990-1992 г. Много политици и граждани, отвратени от сегашното статукво, с носталгия си спомнят за времето от 1990-1991 г., когато партиите бяха представителни. Те представляваха страхове, те представляваха надежди, дори те представляваха фобии и комплекси – но представляваха избирателите. Подобни успешни опити за засилване на политическите партии чрез реидеологизация съществуват и такъв е случаят в момента с Републиканската партия в САЩ, но този тип реидеологизация се базира на напълно различни културни реалности. В случая със САЩ реидеологизацията на републиканците не е резултат от социално инженерство, а от засилената политическа активност на християнската десница, която не приема постигнатите консенсуси за неща като политиката по отношение на аборта или ролята на федералното правителство. Но истината е, че моделът от 1991 г. имаше своите силни страни от гледна точка на участие на хората в политиката, но управленските резултати, до които той доведе, бяха повече от потискащи.
Какъв е случаят с опитите за реидеологизация на базата на връщане към това, което знакови фигури на СДС наричат изконни ценности на антикомунизма?
– Социологическите проучвания показват, че съществува една неприятна, но категорична тенденция на “нормализация” на периода отпреди 1989 г. в съзнанието на хората. Над 70% от респондентите в голямото ни проучване “Състоянието на обществото” оценяват позитивно комунистическия период, паралелно с това в избирателното тяло навлиза едно поколение, за което този период не е част от собствената им биография. Това прави възраждането на СДС като идеологическа партия на базата на антикомунизма ценностно привлекателно, но политически безперспективно. През 70-те години на миналия век пред подобна дилема са били изправени комунистическите партии в Западна Европа, които е трябвало да избират между това да представляват идеологическите си ценности и да се превърнат от идеологически в програмни партии. Френската компартия избира идеологическата идентичност и остава в електорално гето. Италианската левица прави друг избор и остава в реалната политика. Но сама по себе си тенденцията на търсене на реидеологизацията на партиите поне за мен е естествен отговор на политическата безпринципност, разказана като прагматизъм. Политическото не е синоним на моралното, но не е и отвъд моралното. Представителството на интереси е невъзможно извън представителството на ценности.
Какво място имат в този процес харизматичните лидери?
– Те са третият отговор на кризата на политическите партии. Феноменът “Симеон Сакскобургготски” беше най-силната демонстрация на тенденцията политиката да се структурира около харизматичен лидер, а не около политическа партия. И както показаха последните две години, с харизматичен лидер можеш да спечелиш избори, но не и да управляваш.
Възможно ли е да има програмни партии в България? Или грубо казано, възможно ли е да бъдат направени такива ходове, които да позволят на политическите партии, имайки своите истории, идеология и прочее, да имат такива програмни различия, които позволяват на хората да взимат решения в тази посока?
– Най-важното условие за съществуването на програмните партии не е партиите да имат програма, а съществуването на граждани, които се интересуват от политика. Граждани, които търсят информация, които биха взели решението си на базата на програмни различия. Един от политологическите центрове в Холандия преди последните избори предлагаше много странна услуга на посетителите на своя уебсайт. Посетителите бяха канени да попълнят въпросник и на базата на дадените от тях отговори компютърната програма на центъра определяше за коя партия би трябвало да гласувате. Над един милион граждани се бяха консултирали с този уебсайт. Този тип политическа рационалност за мен е по-скоро гротескова, отколкото моделна, но при отсъствието на информиран гражданин програмните партии нямат шанс. Затова ключовият начин за преодоляване на политическата криза в страната е връщането на хората към политиката и акуширане за раждането на информирания гражданин, който взима политически решения. А желанието за “акуширане” предполага търсене на институционални механизми, които да стимулират подобно развитие. И единият от тях, и това е основната теза, която искам да защитя, е, че една радикална промяна на финансирането на политическите партии може да изиграе ключова роля за едно второ явяване на политиката в живота на обикновения човек.
Тази идея поне за мен е естествено продължение на опита за реформа на политическата система, започнал с промяната на избирателния кодекс.
Няма как да избегнем въпроса за финансирането на партиите и как те да се предпазят от влиянието на криминалните пари. Наистина как, със закон?
– Радикалната промяна във финансирането на политическите партии цели не просто да намали зависимостта на партиите от финансови интереси, но и да даде нов смисъл за участие на хората в политиката. Идеята на една такава реформа е рязко да промени отношението на отделния гражданин към политическите процеси и политическите партии. Аз не вярвам, че какъвто и да било закон за финансиране на политическите партии може да извади на светло всички мръсни пари, които се въртят от всяка политическа машина. Но ако давате на политиците чисти пари за водене на политическа дейност, вие намалявате вероятността те да прибягнат до мръсните пари на криминалния свят. Така че реформата, която имам предвид, трябва да отговори на два въпроса. Първо – как да даде по легитимен за гражданите начин на политическите партии достатъчно пари. И второ – как това да стане по начин, по който да се засили интересът на хората и участието им в политиката. Досега финансирането на политическите партии в България тече по следната формула: на базата на резултатите от последните избори политическите партии през държавния бюджет получават определена сума пари, която те трябва да изразходват за политическа дейност, извън това, разбира се, остават парите, които те набират от членски внос и дарения. Има и изградена система за конт-рол върху изразходването на парите. Колко ефикасен е този контрол, всички знаем. Но самата идея, че затягането на контрола ще реши проблема, ми се вижда утопична. Идеята, която предлагам, се базира на различен начин на мислене, по близо до това, което предлага известният американски политолог Брус Акерман. Ще използвам думата “ваучер”.
Думата ваучер има тъжна история в българския обществен живот, тъй като тя е свързана с неуспешната масова приватизация. Защо точно ваучер?
– Може би политическите ваучери, които предлагам, ще реабилитират тази мръсна дума. Ние не успяхме с ваучери да приватизираме икономиката, но може да се опитаме да реприватизираме политиката. И така, представете си, че всеки български избирател получава политически ваучер, който има стойност 10 или 20 лв. Той има право да дари този ваучер на политическата сила, която подкрепя, или ако не може да намери такава политическа сила, ваучерът се връща в бюджета. Ваучерът е таен и се подава лично.
Кои са основните предимства на една такава рязка промяна на взаимоотношението между избирателите и политическите партии?
– Нормално демократичната политика започва с идеята, че човек не просто дава гласа си, но той дава част от свободното си време, част от доходите си за защита на политическата кауза, в която вярва. В България това е невъзможно по много причини и една от тях е свързана с факта, че хората нямат пари, чрез които да защитават политическите си убеждения. Втората е, че те са загубили вече вярата си, че могат да повлияят на политическия процес. Предлаганата система създава предпоставка гражданите да се интересуват от това, което говорят политиците, не само в хода на избирателните кампании. А що се отнася до самите политически сили, получените ваучери стават измерител на реалната подкрепа, която партиите имат във всеки един момент. Сега всеки избирател започва да бъде важен не просто с парите, които носи, а заради това, че ако една политическа партия не набере достатъчно ваучери, това е изпреварваща присъда за нейните шансове на изборите. В моите очи това е радикален начин да бъдат върнати хората в политиката, и то не като протестни избиратели, а като информирани граждани. Предлаганата система предполага, че всяка година всеки избирател получава своя политически ваучер и всяка година той решава има ли политическа сила, която иска да подкрепи. И по този начин всеки момент политиците знаят каква е популярността им. Знаят каква е готовността на хората да ги подкрепят.
И така се получава едно ежегодно гласуване, което създава нова връзка между избирателя и политика.
Дали това ще проработи? Как изглеждат детайлите на подобна система? Вероятно са необходими голяма промяна в избирателния закон, нови функции на ЦИК, необходима е администрация, която да регулира това.
– Не мога да кажа дали тази идея ще проработи, но знам, че има дефицит на идеи, и вярвам, че политиката е не просто изкуство на възможното, но и изкуство да плениш въображението на гражданите. Детайлите на една такава идея предполагат внимателно обсъждане, рискове винаги съществуват. Но отказът от търсене на институционални промени е клиничната смърт на демокрацията. Една подобна реформа на финансирането на партиите ще увеличи интереса към политиката, и то към политиката в различните програми и различия между политическите сили. Второ, това засилва контрола на избирателите и намалява възможността на политическите сили наистина да се държат като партии единствено преди изборите, а след това да действат като групи с неясни интереси. Това стимулира появата на един информиран гражданин, склонен да търси повече информация и да знае повече за политическите сили. Това за мен увеличава конкурентността, тъй като засилва шансовете на нови политически партии да получат финансова подкрепа. И не на последно място това рязко ще промени и вътрешната селекция в рамките на политическите сили. Така че поне за мен това е един от начините – чрез радикална институционална промяна да се опитаме да спрем и да сменим посоките на един процес, който в дългосрочен план да се окаже тотално пагубен за политическата система
Иска ми се аз да съм ги казал….