Моето си място

Отдавна я зарязах тази рубрика “В родният Абсурдистан”. Просто, защото това щеше да стане най-голямата секция в блогът ми. Нещо, което никак не ми се искаше. След вчерашните избори, обаче просто не виждам вариант в който да не напиша нещо.

А нещото е следното:

- нищо не активизира така българите, както общият ни враг. Може да се гризем, като паяци в буркан, но нищо не ни е обединявало така, както публичното обезчестяване на така наречената ни политическа класа преди две седмици.  Това просто правило, явно е обагняло на великият политик Ахмед Доган. Въпреки, че отчете “велика” победа (че как иначе – какво друго би прилягало повече на Сокола!), абсолютно съм сигурен, че още си гризе пръстите от яд, заради размазващата победа на ГЕРБ;

- помаците отново показаха, че те са просто едни жалки останки на великите някога родопчани. Че и как иначе – всеки, който е имал и малко непокорен ген в кръвта си или е избягал в низините, или е бил заклан. Т.е. и в двата варианта, не е оставил потомство. За съжаление, днешните българо-мохамедани са едно жалко човешко подобие, в повечето случаи без чест и достойнство. Нямам друго обяснение, освен генетичната им обремененост за безропотността и скудоумието, с която приемат безобразията на “техните” лидери.

- не бях гласувал за парламент доста години (вероятно повече от 8). На тези избори, обаче просто не ми издържаха нервите. Още на еропейските бях решил да гласувам (та, макар и с невалидна бюлетина), просто опитам някак си да прецакам безобразното купуване на гласове. Ама, като видях какво се задава и какво се прави – просто не издържах. И не съжалявам! В крайна сметка е по-добре да избереш необходимото зло, отколкото да си останем под управлението на безобразните хлебарки.

Не съм голям оптимист за бъдещето, но някак наивно си мисля, че нещата може би могат и да се оправят. Накъде повече да затънем (да задълбаем в дъното ли)?

Все пак, не мога да не си призная, че от доста време насам мога да се гордея, че съм българин.

…много просто. Защото далавета е много по-малка. Няма кой да ти удари едно (две, три и повече) рамо и да те подпре с няколко пачки, та да станеш по-висок. На Ники Василев, аз (може би и не само аз) му викам Буратино. Според приказката, носът на г-н Василев трябваше да е дълъг около 3, 3.5 метра. Ама така е само в приказките… Реалността е много по-грозна. Това може без много труд да се забележе от инрервюто, което той дава за в-к.”Computerworld” непосредствено след пресконференциата. Браво на пишещите братя (това много рядко мога да го напиша за журналистите)! Много ясно се показва, за какво всъщност иде реч. Иначе ИТ експертите на МДААР са супер! Вече знам, по-какво ги избират. Ева-ала, аферим, ашколсум, маша-ала!

Не мога да напиша нищо сериозно по темата. То като чета е и нямало и нищо сериозно за разискване (Йовко пише по-подробно за това). Както и предполагах, както предполагаха и всички, поне малко навътре в нещата, въпросната пресконференция беше организирана (доколкото това може да се каже за “организацията” й) само за замазване на очите на обществото и за оправдание на поредната сума, която ще се налее в M$$. “Да дойдат да ми инсталират…” не е покана за работа, това си е махленска дърленица. Те да дойдат да ги вида, па тогава да видим, дали шъ станане…. Абе, охлюф, то ако искаше да разбереш, дали отвореният код (по-специално OpenOffice) става за работа, да беше питал, как работят хората в Европа и по света. Най-странното е, че тепърва ще се дефинира, какво е то това работа в МДААР – ей на това му викам, професионален подход! Защо чак сега, някой се сети за това… изобщо няма да питам.

Преди три години, една от причините да почна да водя блог, беше точно стартирането на далаверата с фирмата МикроскопичноМек (MicroSoft). Три години по-късно и с 44 милиона лева по-бедни, на тази отврат не й се вижда краят. Дано да ви приседне, безмозъчни политици!