С 99.98% вероятност, абревиатурите по-горе най-вероятно нищо няма да означават за вас. Всъщност, това са имената на българският завод на Язаки (Yazaki Bulgaria EOOD) и на завода в Румъния (Yazaki Romania Limited). Поводът да измина 480км. е годишната среща на мениджърите ИТ на Язаки Европа. По разбираеми причини, предпочетох да пътувам с кола – не бях ходил досега в северната ни съседка, километрите не са много, а за пътуване със самолет, даже и не ми се мислеше. Заводът на румънските колеги се намира в индустриалната зона на Плоещ, някъде в средата на нищото, както любезно ми подсказа Google Maps. Тръгнах натам (почти) уверен, че заводът ще е на точните координати (нищо, че гуглето ми показа зелена ливада), най-вече защото координатите ми бяха дадени от румънските ИТ колеги.
И така…. потеглих от Пловдив в 05:30 сутринта (докато изтегля пари, докато проверя маршрута стана 06:10), с идеята да съм в YRL някъде по обед. GPS-ът “избра” най-бързият път, който по обясними причини минаваше през Ст.Загора, после Прохода на Републиката, после В.Търново, после Русе, естествно Дунав мост, после покрай Букурещ, после Плоещ и там търся индустриалната има зона.
За пътуването из родната страна, няма какво да споделя – всичко е известно, пътища, катаджийски засади… всичко. Приятно се изненадох от прохода – имайки опит предимно с Шипка, така и не разбрах, кога преминах Стара Планина. Широко, бързо, безопасно, накратко: така би трябвало да изглежда всеки един проход. Без възражения! Друго интересно не ми се случи, с изключение на малкото приключение “зареждане на Шел Русе”. Проблемът дойде от това, че въпросната бензиностанция е позиционирана на влизане (идвайки от Румъния) в Русе, т.е. точно обратно на посоката в която аз отивах. Е, с малко разкарване напред-назад успях да заредя. Интересното е, че по това трасе (Прохода на Републиката, В.Търново, Русе) големите вериги бензиностанции хич ги няма. Срещнах едно OMV, един, два ЛукОйл-а, почти толкова Petrol и няколко други неизвесни местни търговци на гориво, на които може да ме накараш да заредя, само ако има промоция “Безплатна почивка на Карибите”.
Моста преминах без проблеми. Малко странно ми беше, че в 10 часа в понеделник нямаше жива кола там, но май това си е нормално за това време на седмицата. Нямаше даже и т.н. труженички, за които има толкова много вицове и лакардии. Може би, пък са си отспивали след упоритият weekend? Както и да е… преминах, на излизане ми провериха личната карта (не носех паспорт), на влизане в Румъния, даже и това не направиха. Бяха ме предупредили предварително да си оставя един час “екстра” за чакане на опашка за винетка, но даже и това не се случи – на първата бензиностанция до моста (“Rompetrol” или нещо от сорта) успях да се сдобия с въпросният документ само за 5 EUR (около 13 леи). Плащането направих с дебитната си карта Visa Elektron (Maestro, даже и не питах дали вземат). И…. това е по преминаването.
Разликата между Румъния и България е точно …. никаква. Само дето ми се стори, че имат малко повече цигани (без майтап!), но може би пък, това е защото преминавах през повече села? Като се замисля… то и в някои нашенски села, повечето от етноса е малко по-мургав от нормалното. Останалото…. родна картинка! Даже и това, че бройката на бездомните кучета е толкова голяма, колкото и у нас. Дори и това, че както и у нас, премазаните четириноги приятели са в подобаваще количество покрай пътя. Като написах “пътя” и се сетих…. Пътя е почти перфектен, без забележки. Четири платна, няма дупки, добре асфалтиран. По незнайна за мен причина, доста често румънците бяха го накъсали с нещо, като кръгови движения. С причина, както и без причина в средата на платното бодната една такава конструкция, която от моя гледна точка, освен да ти забави скоростта, с почти нищо други не ти помага. Вярно, че на места имаше някаква идея, но иначе освен да обърнеш посоката на движение на тях… друго не се сещам.
Самият път не беше нищо особено. Прав, като стрела с ясна посока и цел. Даже GPS-а още в началото се “пошегува”, съпбщавайки любезно “Карайте 170 км.”. И аз карах. Само че, от мерак да стигна Букурещ, просто се нахаках право в него и пропусках отбивката за околовръстното. В последствие, беше късно да се връщам и реших да мина през столицата – какво толкова! Щом съм оцелял, карайки в София и Истанбул (тази история все някога ще бъде разказана), Букурещ не може да ме уплаши. И наистина…. Движението е родна картинка: задръствания, мутрински джипове каращи, като на рали, бакшиши-олигофрени, пешеходци-самоубийци, коли които карат пред трамвая. спрели и паркирали дори и в средата на кръстовище….. всичко ми беше толкова познатато, че почти не се затрудних. GPS-а весело ми обясняваше откъде да мина, а аз отвреме на време дори го слушах, накъде ме насочва (просто имаше леко разминаване с табелите Ploesti и това, което ми обсняваше джаджата). Интересното за Румъния ми беше в това, че тяхното “градско” ограничение е 70км/ч. Странно ми се видя – не съм гледал тяхната статистика за жертви по пътищата, но съм сигурен, че ние с нашите 50км/ч. (които никой не спазва, дори и аз!) сме доста по-напред в черната класация. Друго интересно беше, че не видях никъде подлези – вместо това пък, на много места имаше пешеходни надлези, даже и с рампи за инвалиди. Явно, доста има да гоним ромска Румъния в това отношение (или най-малкото, софийското околовръстно, доста има да наваксва).
В крайна сметка след час и нещо успях да премина и поех по основният пък, директно към Плоещ. Без особени други приключения стигнах до завода , по-точно в 12:05. В момента просто чакам, да кацнат останалите колеги и да почнем същинската част от срещата – вечеря! 🙂