Календар

February 2009
M T W T F S S
« Dec   Mar »
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
232425262728  

Язаки, Летен лагер Япония 2008, Манастирите в Киото, ден втори, част 8

Както съм писал и преди, в Киото има над хиляда будистки манастира. В нашата програма беше определено да посетим само три от тях, но както забелязах по-късно в един от туристическите справочници на града, те са били едни от най-известните и посещавани места в Киото. Освен Wikipedia и официалният сайт на манастира (връзка само за хора с чувство на хумор!) из мрежата може да се намери доста информация за него. Манастирът Киомизу (Kiomizudera) се намира на едно от най-високите места в Киото и от него се открива прекрасен поглед към града. В добавка на прекрасната гледка, мястото е известно и с няколко други неща – основан е около 798-ма година, горял е няколко пъти (нещо нормално за японските манастири), за сградите (построени чак през 1633г.) не е използван нито един пирон, има си специална тераса за всеки, който иска да си поговори директно със Създателя (скок от 13 метра не е по нервите на всеки) и си има специален извор на желания с три специални чучура. Накратко: доста забележително място.
Нашето пътуване към него започна (вече) традиционно – след закуската (отново в “западен” стил, с пържени мръвки, яйца, спагети и т.н.) се натоварихме на рейсовете и след около половин час вече бяхме пред манастира. По-точно пред “търговската” улица, на която в продължение на около 300 метра аз поне не видях и едно празно място – магазин до магазин, а навалицата въпреки доста ранният за шопинг час (09:30) беше направо впечатляваща. Добре, че всички бяхме с “Язаки” шапки и фанелки, та проследяването на хлапетата беше сравнително лесно. В последствие, след като поразпитах Ай, (сещате се, симпатичната ни водачка от факултета по чужди езици на Университета на Киото ), се оказа че повечето магазини са на китайци. Е, не съм се ошлайфал дотолкова, че да ги отличавам, на мен всичките ми изглеждаха (почти) еднакво. Май трябваше да се ориентирам по цените, защото бяха доста ниски, въпреки очевидното туристическо място на което се намираха.
Улицата ни отведе до доста обширното каменно стълбище на входа на манастира. Времето беше супер (не много горещо и влажно, слънчево и ясно), затова може би и посетителите не бяха никак малко. Нас, като група ни вкараха през един страничен вход, но не забравиха да ни проверят билетчетата. Нямах и идея, колко е струвало посещението, а за съжаление забравих да питам. Непосредствено след входа се намира централната пагода – висока триетажна постройка (нали вече споменах, че не са използвани пирони?) точно до която има огромна зала за молитви. После следва нещо, като двор в който на различни места има поставени (инсталирани?) различни “приспособления” за получаване на благословии. Нещо, като еквивалента на нашите икони, но в доста по-странни форми и с доста по-странен подход към измолване на благословия. Примерно, на един огромен камък бяха издялани (може би?) стъпалата на някакъв монах. Странно, но монахът трябва да е бил, поне две глави над Йети, съдейки по размера на стъпките. Поверието гласяло, че който страда от болки в краката, достатъчно било да ги пипне и щяло да му мине (Хм-мм). Друго “съоръжение” беше една доста тежичка метална тояга, поставена в нещо, като тръба. Тук целта била, въпросната тояга да се вдигне с една ръка. За мъж (да речем средно-европейски тип) изпитанието не е нищо особено – уловката тук била, че ако това го направи жена, то тя щяла да командва в къщи. Хе! Че как иначе – ако въпросната кака има силата да отлепи от пода 20 кила с една ръка, бая ще си помисля с какви аргументи да й опонирам при семеен спор. Имаше и някакви тъпани, някакви статуи… просто не остана време да огледам всичко. Едно от забележителностите на манастира е терасата му, която освен прекрасна видимост към цяло Киото е предлагала и друга екстра – изпълнение на желания. Интересно, нали? Да, но и тук има една дребна уловка: трябва да се скочи от терасата и ако останеш цял (след около 13 метра свободно падане), то имаш право на едно желание, т.е. молитвата ти ще бъде чута. Колкото и невероятно да ви изглежда (погледнете от някой 3-ти етаж на блок надолу и ще разберете, за какво става дума), близо 85% от мераклиите за скок (234 броя документирани случая) са оживявали. Това за мен е едно от добрите доказателства, че все пак някой е чул молитвите им – не вярвам когато са падали надолу, в главата (а може би и на устата им) да им е било нещо друго освен “О-о господи! Дано оцелея!” 😉 Естествено, в днешно време подобни изпълнения са строго забранени. Не толкова опасен, пък и доста по-красив беше изворът и малкото езерце в подножието на терасата. Тайничко съм убеден, че вместо да си трошат главите, скачайки от високото, някой практичен монах е пуснал слухът за чудотворният извор. От него течат три отделни струи, всяка от които си има отделно предназначение – ум, плодовитост и потентност. Не ми е ясно, защо са подбрани точно тези три дара, но вероятно тази комбинация май се е оказала най-сполучлива (т.е. точно това май липсва на повечето хора). Уловката тук е, че не може да се насмучиш и от трите струи едновременно (егати и комбинацията, дето ще стане!) защото боговете обичат да наказват ненаситниците. Вместо това, имаш право само на едно пожелание (на година ли, на 3 ли? Не можах да разбера). Нищо ново под слънцето, всички религии общо взето клонят към едно и също нещо – смирение и скромност.
Към самият манастир има доста обширна градина – явно, това си е нещо, като стандарт – в която на различни места има разхвърляни различни шинто олтари. За връзката между шинто и будизма вече писах, не мисля да се повтарям. Все пак и тук, както и в другите места липсваше каквото и да било усещане за святост, но за сметка на това редът и хармонията беше поразяваща. Доста идейно, пътеката минаваше почти през цялата градина и някак съвсем естествено и нормално се озовахме отново на входа на манастира. Цялата обиколка ни отне около час, час и половина. По обратният път, направихме нещо, като шопинг маратон по споменатата по-горе търговска улица, добре че никой не се изгуби. Навреме се натоварихме на автобусите и отидохме на обяд.
Домакините ни бяха организирали ресторант съвсем близо до гарата – на има-няма 5 минути път пеша. За около половин час хапнахме и се оказа, че трябва да “утрепем” около час и половина в правене на оригами и различни други тихи занимания. Влакът тръгваше чак в 14:30, което ни позволи да си измрънкаме още един шопинг. Какво да се прави! При толкова стегната програма, просто не ни остана време да се напазаруват задължителните простотийки (който знае, какво означава матом , ей за ‘тва иде реч). Магазинът, който посетихме си беше един обикновен градски мол. Поне за мен, нямаше нищо впечатляващо в него, поне що се отнася до разнообразие, подреденост и т.н. Даже и цените не ме впечатлиха особено. То…, какво и толкова да ме впечатлят, като се имат в предвид нашенските!. Поразходихме се, походихме, понапазарувахме и … обратно в ресторанта.
Напрежението леко се вдигна, когато се строихме за влизане в гарата. Както се сещате, гарата на Киото е доста по-голяма от която и да е българска гара, навалицата е огромна, а да не забравяме, че беше и петък, т.е. всеки се беше засилил нанякъде. Въпреки това, не успяхме да загубим някой, когато в стегната група (доколкото може да се нарече “стегната” група от 80 човека) преминахме през проверките на билетите (естествено, пак минахме през специална вратичка, отстрани на турникетите) и зачакахме влака. Това японците имат направо железн΀¸ нерви! Аз ако бях, щях да съм поне половин час предварително на перона, а тия пичове ни вкараха 20 минути преди тръгването на влака в самата гара, 10-тина минути почакахме (в един ъгъл на подлеза), а около три минути преди обявеният час, чак тогава излязохме на перона. Естествено, влакът дойде точно навреме (вече никой не се учуди, даже и никой не засичаше “закъсненията”). Слава богу, за краткото време от две минути,  успяхме да се натоварим и потеглихме за Токио.
За самото пътуване май няма какво точно да напиша. Скоростта в скоростният влак 🙂 не се усеща. Донякъде, може да се съди за нея по това, как отфучават къщичките покрай нас,  но и това е леко субективно. Седалките бяха доста по-широки от нормалните, както и доста по-удобни от тези в самолет (нормално!). Доколкото си спомням, дори междинни не спирахме никъде (директно Киото-Токио). Да не се повтарям за влаковете, просто ще добавя, че трите часа до там, просто не ги усетихме – за някои от децата това беше в буквалният смисъл (просто ги проспаха). Нещата се повториха, но в обратен ред на слизане – отново подготовка (напрежението се вдига, все пак имаме само около две минути да слезем), стегнато излизане, сгъстяване на редиците и безкрайно вървене по коридорите и залите на гарата. Няма смисъл да пояснявам, че гарата в Токио (не знам, дали там има такова нещо, като “Централна” или “Квартална” гара) е доста по-голяма от тази в Киото. Колко по-точно…., даже и не ми се търси из справочниците и мрежата (а на кой ли му пука?). В края на пътуването, като че ли прагът на изненадата и чисто туристическото поведение бяха леко притъпени. За да бъда честен искам да спомена, че на излизане, не можах да не се изкефя на околностите й – доста високи и красиви сгради, зеленината която преди бях видял от автобуса, вече я видях и отблизо – дървета и декоративна украса имаше навсякъде. Походихме си поне около 10-15-тина минути и не знам, дали попаднахме в някакъв час пик (все пак беше около 19 часа) но си беше доста оживено. Въпреки жегата и влажният въздух, поне на мен ми беше особено приятно да повървя малко из улиците на Токио. Автобусите ни чакаха на специално пригоден паркинг – на него не забелязах нищо друго освен автобуси. Явно, за колите са имали нещо съвсем отделно и най-вероятно скрито в съседна сграда.
Съвсем по тъмно пристигнахме в хотел Нарита. Не остана много за разглеждане, само видях, че хотелът има прекрасна градина с доста едри шарани в нея. Огледът се отлага за следващият ден…

…следва продължение…

Част 1, Програма “Киото”

Част 2, Пристигане

Част 3, Ден първи…

Част 4, …и следващите дни

Част 5, Официално посрещане

Част 6, Тойота

Част 7, Манастирите в Киото

Част 8, Манастирите в Киото, ден втори

Част 9, Дисниленд

Част10,Завръщане