Календар

December 2008
M T W T F S S
« Oct   Feb »
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031  

Язаки, Летен лагер Япония 2008, Манастирите в Киото, част 7

За този ден по програма трябва да посетим манастирите Kinkaku-Ji, Tenryu-Ji и филмовото студио Toei Uzumasa. Ставане, ядене, товарене по автобусите – всичко почти на време (5 минути закъснение). До самият манастир (така нареченият “Златен Павилион”) стигаме за около 15-20 минути, като повечето време се придвижваме из улиците на Киото. Както се сещате, градът е доста стар (ако може да се напише по този начин за град, който го има от 1400 години) и поне в центъра всичко е доста нагъсто. Иска ми се да напиша “претъпкани” улици, но нещо ме спира. Не защото не са такива, ами защото нямат нищо общо с нашите широки, но яко задръстени “булеварди”. Не знам, как го правят, но японците въпреки, че си имат доста повече превозни средства, някак си успяват да нямат чак толкова запушалки по улиците. Всъщност едно от нещата, които ми направиха доста голямо впечатление в областта на транспорта им, е факта че почти на всяко кръстовище, дори и на почти всяка странична улица имат големи огледала, ориентирани в съответната посока, поставени с цел шофьорът да не опъва врат, ами по най-лесният и безопасен начин да се огледа и премине.
Манастирът на “Златният Павилион” е един от най-известните и посещавани в Киото. Който се интересува, може да намери много информация за него из Мрежата. Това, че е доста посещаван си личи от огромният паркинг пред него. Имайки в предвид, колко е кът мястото в Япония, да се чуди човек, как може да направят 10 декара паркинг. Всяка аналогия с наши, български забележителности е меко-писано неуместна. Даже и на връх Шипка, паркингът за посетители е абсолютно недостатъчен. За обиколките из манастирите, за всяка група имаме “назначен” специален водач – студентка от факултета по чужди езици към Университета на Киото. Нашата водачка беше 21 годишна, казваше се Ай (Любов),  като ми се иска да добавя, че беше ненормално висока (като за японка). Доста симпатична, като цяло, и то не само, като за японка 🙂 а в добавка и доста приветлива. Малко странно ми беше, че за трети курс студент, английският й не беше кой знае колко по-добър от моя гълъбарски английски (pidgin english ), но все пак да не забравяме, какъв голям проблем е за японците да усвояват чужди езици (не само английски). След, като се поразговорихме, за моя изненада се оказа, че нашата туристическа обиколка (посещението на двата манастира и кино центъра, както и утрешната обиколка) са спонсорирани от местният университет. Това било обичайна практика, изучаващите чужди езици да бъдат “прикрепяни” към различни международни туристически групи, идващи в Киото. Целта е пределно ясна – на каквото и да те учат, по-добър учител от живият разговор няма. Още една брилянтна японска идея! Вероятно и другаде по света правят така, но просто за мен това си беше малко необичайно, та  направо им завидях за образованието и възможностите, което им се предоставят.
За обиколката из манастира не знам, какво да напиша. Определено, това е едно от най-красивите места, които съм посещавал (изключвам българските баири, става дума за населени места). Проблемът е, че думата “манастир” някак не му приляга. Според мен, места като катедралата в Кьолн, нашият Рилски манастир, църквата в с.Шипка, местността Кръстова гора и други подобни просто нямат никакъв шанс да останат и капчица свети (примерите са случайно подбрани от местата, на които съм бил). Тълпите от туристи, “щракащи” с фотоапарати и “бръмчащи” с камери, някак си отнемат почти всичко от усещането (кавичките са, защото 95% от всичко подобно вече е цифрово и звуците са само за украса). Точно така беше и с това място – просто няма никакъв шанс да си остане манастир. От друга страна, съвършената чистота, усещането, че всяка клонка е поставена на правилното място и обгрижена подобаващо, умението да се подреждат отделните орнаменти, камъни, оградки, градинки и други подобни просто се набиваха на очи. Централният павилион, със стилизирана фигура на феникс отгоре е изцяло облицован със злато. Първият ежаж беше “съблечен” за ремонт – не вярвам, да са прибрали облицовката, защото някой си е краднал нещо от нея 🙂 В този манастир се намира и един от най-старите запазени бонзаи – всъщност, това си беше цяло дърво, оформено във вид на птица. Доста интересно, като се има в предвид, че мястото е горяло поне на три пъти.
Обедът, който ни сервираха в близък до манастира ресторант, се оказа малка атракция. В така нареченият “японски обед”, нямаше почти нищо традиционно, освен характерната супа от водорасли и тестени топчета, както и дървените сандъчета в които ни бяха сервирали основната храна. Вече съм писал за това, че домакините доста се стараеха и всяко едно ядене беше съобразено с това, че идваме от къде ли не и групата е предимно детска. И тук не беше по-различно – в различните отделения на въпросната конструкция имаше пилешка пържола, някакви други панирани мръвки (не успях да позная от какво са), спагети, пържени картофи, някакъв сладкиш, както и нещо като компот в пластмасова опаковка. Естествено, нашите хубостници почти нищо не ядоха. За тяхно оправдание, май и останалите деца също не се бяха представили, кой знае колко добре. Очевидно, просто яденето беше прекалено много. Много, но само за туристите – тук за първи път ми направи впечатление, че японците почти не хвърлят храна. От “шведските” маси, това не си личеше много, но сега нашият координатор Йо Кун и Ай направо се натъпкаха – просто си им личеше, че се хранят на зор. Въпреки това, те направо си ометоха чиниите, като се има в предвид, че дори си изпиха и малко гадната (по мое мнение) супа. Странни хора…. Чудя се, как ли се възпитава подобно отношение към храната….?
След обилното (според мен) похапване, отидохме да разгледаме другата забележителност в бизост до ресторанта в който хапнахме, храмът Tenryu-Ji, който по обясненията на нашата водачка бил “5 звезден”. В случаят с японските храмове, вместо звезди, рангът се определял от цветните линии по стената на манастира – доста практично и удобно – няма начин да объркаш. Както и при храмът на “Златният павилион” и тук навсякъде си личеше ненатрапчива човешка намеса. Не знам дали знаете, но почти всички храмове в Япония са будистки. Традиционната японска религия е шинту и тя няма почти нищо общо с будизма. Шинтуистите не правят големи постройки, нямат монаси и храмове, а градят просто малки олтарчета. Не съм голям специалист по религиите, но вероятно повечето монаси са си били и будисти и шинтуисти едновременно. Всъщност, шинту не е религия, ами ежедневно отношение към природата и човека. Не искам да затъвам в подробности, всичко това, че и доста по-добре обяснено може да прочетете от блогът на Станка Станчева. Нямаше как да не ми направи впечатление, че във въпросните храмове имаше извънредно много шинту олтари. Странно и доста красиво. Градината към храмът беше доста по-голяма от тази на предишният манастир, даже на излизане нещо се омотахме и се нацепихме в една доста атрактивна бамбукова гора – сещате се, точно като онези горички по филмите, в които често от дърво на дърво прелитат нинджи.
Последната атракция за деня беше посещението на филмовото студио Toei Uzumasa. Малко ми беше странно, какво точно представлява подобно нещо, затова очаквах посещението с голямо любопитство. Ще започна с размера, а той, както знаем имал значение: мястото е доста обширно – 36 декара и поне според рекламите, които прочетох е собственост на най-голямото филмово студио в Япония – Toei Kyoto Studio. Върху въпросната площ беше построено цяло японско село от епохата на Едо. Идеята ми се стори доста свежа, защото най-малкото няма нужда се правят декори, които после да се изхвърлят или преработват – всичко си беше абсолютно автентично и напълно реално. Да не забравяме все пак, че това си е действащо филмово студио. Естествено, във времето, когато не вървят снимки, цялата площ се превръща в яка атракция. Артистите, както са си облечени в традиционните костюми, просто се разхождаха между нас и правеха “екшън”. Имаше и доста магазини, пълни с различни “простотии” – фалшиви мечове, шурикени, лъкове, джапанки (познайте, защо тези обувки се наричат така), ветрила … всякакви  традиционни аксесоари и джунджурии. Този ден се случи доста горещ и съвсем случайно за да се скрием от жегата се набутахме в една къща на ужасите в “японски” стил. Вероятно се сещате за какво иде реч – кървища на всякъде, отрязани глави и ръце, посечени трупове, тъмно и “страшно”, злокобна музика, светлинни и звукови ефекти, тук там изпращява по някоя стрела… и всякакви такива и подобни. Написах “страшно” в кавички, защото мен все пак подобни неща трудно могат да ме впечатлят – дългогодишните обиколки из злокобни подземия и места с пушка помпа или меч в ръка си казват своето. На хлапетата обаче, атмосферата като че ли им подейства – не че кой знае какво, просто се сбиха в по-плътна група, като се смееха и говориха малко по-силно от обикновеното. Почти на излизане, обаче настана истински екшън. Две малки японски момиченца на видима възраст около 8-9 години, с диви писъци почти ме събориха на земята. Бяха се стреснали наистина яко, трепереха (не съм вярвал, че човек наистина трепери от страх!) и си плачеха абсолютно неподправено. Последните три стаи направо ми пречеха да ходя – и как иначе! Едното се беше вкопчило в единия а другото за другият крак. На всичкото отгоре, съвсем нормално не отбираха и дума английски, че да ги успокоя по някакъв начин. За капак, в последната стая имаше оставен един “истински” труп (имам в предвид жив артист), някакъв накълцан самурай, единствената задача на който беше, почти да ти падне отгоре с предсмъртни хъркания. Голям майтап! Там хлапетата, съвсем очаквано просто откачиха. Не знам, кой ги беше пуснал във въпросната къща на ужасите, но съм убеден, че тия момиченца ще имат незабравим спомен за цял живот – даже и отвън на светло те продължаваха да си треперят и плачат най-малкото поне още 5 минути.
Направихме си доста снимки, посетихме няколко други къщи. Е, имаше и няколко затворени за ремонт, но пък от друга страна, какво толкова да видим по-различно! По-интересната част от посещението се оказа музеят на студиото. На три етажа, в няколко зали (направления) бяха показани различни теми и етапи от историята на компанията. Плакати, части от декори, реални костюми, различни атрибути – добре организирани и подредени с мерак. Примерно, за мен беше доста голяма изненада да разбера, че всичките му там “Power rangers” серии и производните им са японска измишльотина. Нашите хлапета доста им се изкефиха, защото костюмите и на чудовищата, и на рейнджърите си бяха автентични. На различни места из музеят имаше различни атракции – асансьор, който пропада надолу по някое време, “почти” действащи телескопи, макети на космически кораб, разни къщички в които нещо става и т.н. Абе, с една дума – кино.
За краят на деня, домакините бяха организирали посещение на екшън театър. Защо екшън ли? Ами защото в него основният акцент беше поставен на каскадите и акробатиката. Ясно ви е, че на жив театър няма как да се организира превод или дублаж, та затова самата история малко ми се губи. Ама май това не беше от значение, защото то не бяха боеве с мечове, то не бяха премятане и падания (на специални дюшеци, естествено!), светлинни и звукови ефекти – от всичко по много. Лошите бяха много лоши, добрите бяха много добри. Е, по някое време нещата се обърнаха и лошите станаха добри. Това не знам, защо го бяха измислили така, но вече предупредих, че историята малко ми се стори странна. В края на краищата, доброто (май?) победи. Или поне двама от героите плеснаха с ръце и се прегърнаха, след което изтрепаха малкото останали лоши. Имаше и заиграване с публиката, единият от “лошите”, бая се засили с катаната да реже глави из публиката, но се оказа, че просто искаше да поздрави зрителите. Поздравленията бяха направени не съвсем оригинално, но за сметка на това от сърце – човекът просто питаше хората откъде са и хвърляше 2-3 лафа на родният им език. Разбира се, не знаеше български, но май се опита да замаже положението с нещо, като руски или поне той си мислеше така. Целият театър беше доста забавен, на децата определено им хареса.
Този ден направо си беше доста напрегнат, но и доста забавен. Само да не беше таква жега….!  На обратният път към хотела, повечето деца направо си задрямаха – добре, че път не беше особено дълъг.

…следва продължение…

Част 1, Програма “Киото”

Част 2, Пристигане

Част 3, Ден първи…

Част 4, …и следващите дни

Част 5, Официално посрещане

Част 6, Тойота

Част 7, Манастирите в Киото

Част 8, Манастирите в Киото, ден втори

Част 9, Дисниленд

Част10,Завръщане