Календар

February 2006
M T W T F S S
« Jan   Mar »
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728  

НОМЕРА-А-А-А!!!

Вече имам нови регистрационни номера на колата! Ей! Това че свърших тази досадна работа може да се сравни само с облекчението, което изпитах, след като “им пиках на организацията” след първите четири часа чакане.
Иначе, просто нямам думи да опиша тъпоумието и липсата на каквато и да било организация при въпросната дейност. Нищо ново под слънцето – българската организация на нещо = липсата на такава. Всичко ми е прекалено прясно в съзнанието и просто не ми се пише. Ще резюмирам само с една дума: взаимопомощ. Липсата на услужливи служители (наблягам на “услужливи”, липсата на ясни указателни табели и правила, липсата на кенеф (ако щете!) … сигурно ви звучи познато, а? Най-малкото от репортажите по телевизията, нали? Да, ама нищо не може да ви подготви за близо 3 километровата опашка от коли и близо 9 часовото чакане. Аз стартирах в 07:00 и в 16:05 вече бях с нов регистрационен номер и талон. Толкова.

Понеже не мисля да пиша повече, ще направя едно кратко “как да си вземем новите номера”. Имайте в предвид, че всички документи се тикат лично или с генерално, нотариално заверено пълномощно. Замяна е възможна само в процеса на чакане, етап едно.

1. Увод:
Понеже живеем в бедна, а оттам доста корумпирана държава, често ни се налага да търпим и всички гаври на така нареченото българско правителство. Единствената причина, по която се налага да сменяме регистрационните табели е една: пари. Просто на държавата й липсват наличности и по стара нашенска традиция, най-лесно е да се изтупа брашненият чувал наречен електорат, за да стане попълнението на липсващите финикийски знаци. Една бърза сметка. Ако приемем за вярно, че 800 хиляди коли са с “невалидни” номера, то умножете тази цифра по (минимум) 51 лв. и 50 ст. за номерата и услугата, добавете 7 лв за заявлението (така и не разбрах, защо?!), добавете данъкът за 2005-та за колата от средно 40 лв., да не забравите и гражданската застраховка от средно 80 лв и ще разберете защо се прави всичко. Само че, никой от “държавниците” не ни обясни, защо това отупване на чувала трябва да стане за три месеца! ТРИ МЕСЕЦА!!! На ден минават максимум по 150-170 коли. Това за Пловдив, в останалите градове и идея си нямам за какво иде реч. Проблемът вече е ясен, нали? И ако някой ви обяснява, как българите чакаме последният ден за да свършим нещо, просто го пратете да погледне пред КАТ. Така е от началото на януари, когато ни сервираха новината.

2. Какви документи предварително ще са ни необходими:
Написаното се отнася само до подмяна на старите номера с нови. Ако се прехвърлят коли, променят регистрации и други – и идея си нямам. Пред мен на опашката имаше хора, които си водеха продавача/купувача, инвалида (да, няма майтап!!!) и държаха около 10-тина (нотариално заверени!) документа. За простият вариант (само нови номера) ви трябва:
– платен данък за 2005-та. За 2006-та, слава богу, още не са го поискали;
– застраховка гражданска отговорност за 2006-та. Носете си оригиналната полица;
– стар талон на колата;
– лична карта;
– заявление за смяна на регистрационни номера. Внимание! Препоръчвам заявлението да си го вземете от предният ден. Това става на гише “информация”, вляво от входа (отдясно ви се пада СиБанк). Там ще ви поискат всичко описано по-горе и ще оставите едни 7 лв. Заявлението се печата на място, не се купуват бланки. Издава ви касова бележка, която трябва да пазите. Всъщност, трябва да пазите всяка хартийка, която ще ви дадат (независимо от кое гише). Все пак, за всеки грам целулоза не стига, че сте платили скъпо и прескъпо, но и ще сте чакали доста;

3. Какво още да си носим и какво не:

Това са лични предпочитания, нищо не е задължително.
– вземете си книга, вестник, копютърна игра, мобилен телефон (ако имате, де), резервен комплект батерии за телефона (ако се на “безплатна” тарифа”) и т.н. Абе, с една дума: вземете си нещо да се забавлявате. Приятелка/приятел вероятно помагат в случая, но имайте в предвид, че всичко се вижда отвсякъде;
– вземете си нещо за ядене. Нещо във вестник или нещо в найлон вероятно ще свърши работа. Примерно, плодовете са идеални за целта;
– не носете нищо, което не може да оставите в колата. Не ви трябват обемисти чанти и/или торби. Само тежат (има и доста висене “на крак”) и пречат.
– не си вземайте много вода! Нито пък кафе или чай. Странно, ама ако сте сам в чакането, това последното горещо НЕ ви го препоръчвам. Обяснението? Погледни по-долу;
– не си вземайте и прекалено солени/сладки работи. Ако плюскате много сладко/солено ще ожаднеете, ако ожаднеете ще пиете (или ще ви се пие), ако пиете…. ще трябва да ходите до тоалетна. Тоалетни (естествено!) няма. Това е Шекер Маала. Има предостатъчно време да се запознаете с живота там. Не бийте мангалчетата, дето обикалят покрай колите, просят и ви дразнят, все пак деца са, на тях това им е забавлението.
– ако не спазите горните две неща, вземете си двулитров буркан с голяма (завинтваща се) капачка. Това е за мъжката част от човечеството, а за женската? Не знам, нямам know how. Ама, всъщност идеята е ясна нали?

4. Каква е последователността:
Написаното е проверено, освен това, като гледах и всички останали преди мен минаха по този ред, няма големи флуктуации. Та, сега по същество.
– от вечерта си приготвяте и проверявате всички документи. Ако не сте направили заявлението, не е фатално. Това може да се направи по време на етап “голямото чакане”, но лично на мен ми беше притеснено да не си изтърва реда, докато го правя. Имайте в предвид, че на опашката важи принципа “мигниш-губиш”. Ако не си в колата си, когато опашката се раздвижи, всички просто те задминават. Не вярвам някой да се зарадва на дори и една кола, която да го пререди;
– аз застанах на опашката в 07:00. Пред мен имаше 3 километра коли. Всъщност, стартирах от позиция бензиностанция “Емко” на изхода на Пловдив, посока магистралата за София. Който знае къде се намира КАТ, ще се ориентира. Затова, ако искате да мините за един ден, а не да киснете 2, 3 или повече дни, препоръчвам ви да заемете позиция около 06:00 (всъщност, всеки час преди този е предимство). Така ще можете да минете на първа контрола някъде към обед (примерно до 12:00). Има и обедна почивка за служителите, така че да не кажете, че не сте предупредени. Според мен, всеки час, след 08:00 ще е просто загуба на целият ден. По-добре се откажете и опитайте пак на другият ден;
– етап “голямото чакане” преминава предимно в….. какво? Да-а-а. Познахте – преминава в чакане. Затова ви трябва и всичко от добавките от точка 3. Документите, естествено са задължителни.
– наближавате паркинга на КАТ. Там просто чакате да ви привикат приветливите и весели полицаи, които бдят за реда. Почти до самият вход към вас ще се приближи служител за проверка на заявлението, серийните номера на двигателя и рамата на колата. Не се стряскайте или учудвайте от вида му, защото по нищо няма да познаете, че това е служител на КАТ. Някакъв чичко в тъмно яке. Просто му се доверете (никой не е толкова откачен, че да прави простотии на входа на КАТ), дайте му заявлението, покажете му талона и личната карта и след неговият оглед на по-горе изброеното сте готов на първа контрола. Голямото чакане приключи! Заявлението остава в чичкото. Спокойно може да отдъхнете – ако сте минали тук, това означава, че ще изкарате до края (естествено, ако здравословното и психично състояние ви позволява). Кураж, оттук нататък ви остават някакви си не повече от два часа до заветната цел.
– етап “викане”. Това, признавам си беше най-тъмния за мен етап. Изобщо не си представях, как на практика ще стват нещата. До входа – “ОК”, ами после? Единственото указание от сужителя, който ми взе заявлението беше “оставяш някъде колата, вземаш номерата и отиваш в халето”. Коя кола – ясно, кои номера – ясно, кое хале обаче?! В крайна сметка трябва да направите следното: закарвате колата възможно най-навътре в двора на КАТ. Тук вече няма ред – може да оставите колата на удобно за вас място, просто гледайте да не “затворите” някой, както и някой друг да не ви “затвори”. Сега е момента да свалите старите си номера. Ако болтовете за закрепване са прекалено клеясали – назорете ги. И да ги счупите, няма проблем. Новите номера си имат и пластмасова подложка. Идеята е, че алуминиевите номера трябва да са в ръцете ви, преди да отидете да ви повикат. Може и да ги обършете и почистите, в крайна сметка зима е, моите бяха отвратително кални.
– с номерата и документите в ръка отивате в най-западното хале, така наречената “банка”. Табели няма, няма и да се появят. Просто хората “си знаят”. Както написах и в началото, думата е “взаимопомош”. Питайте останалите нещастници, но не им се доверявайте прекалено много. Проверявайте, какво ви казват, защото има доста неоринтирани, които само акъл да дават им дай. Още енин ориентир – точно срещу входа има едно “сдвоено” хале. Лявото и търсената банка, дясното е халето в което монтират новите номера. Всъщност, в халето с “банката” в един коридор около 20 х 3 метра са наблъскани доста хора. Ще го видите, като влезете, трудно ще пропуснете. Зад гишетата има още 10-тина служителя.
– влизате в този коридор и отивате в най-южната му част. Всички халета са ориентирани север-юг, така че това е най-далечният му край (предполагам, че сте заобиколили откъм северната му страна). Табели, кое какво е – няма (тука май се повтарям?). Влизайки вътре, просто трябва да изчакате да ви извикат. Затова и трябва да сте в южният край на коридора, защото има доста навалица и почти нищо не се чува. Т.е. тук просто трябва да се ослушвате (и то добре) за да ви извикат. Дано да сте добре със слуха, защото ако сте стар и/или глух, ще видите бая зор. Просто не ми се пише за скудоумието и простотията на този, дето е измислил хората да се “викат” по този начин. България не е за инвалиди и стари хора, това да е ясно на всеки.
– след като ви извикат, давате старите си номера, талона, отново си показвате личната карта (Това, с картата ще го правите и при банката. Просто не можах да разбера, какво толкова й гледат!) и получавате едно розово листче, написано на ръка. Ключовата фраза от служителката, изръмжано с нежен глас е: “банката, после на касата”. Отивате там.
– “банката, после на касата”. Банката се намира в северният край на коридора. Чакате на опашката пред гишето на банката, давате едни пари (51.5 лв) и получавате 5 хартийки, натракани на иглен принтер, доста нечетливи. Тях давате на гише каса (в средата на коридора) след, като ви извикат. Голямо викане пада, не се сяпкайте. Просто се ослушвайте добре.
– нов талон. На касата давате три от петте бележки (давате само тези с печат от банката), останалите са си за вас. Получавате новият талон, който се състои от две части – голяма и малка. И двете части са ламинирани – все пак, някъде трябва да отиват парите, дето им ги давате. Тук вече може да видите, кой номер ви се е паднал. Тръпка, а? Ако не сте си платили за “златен” номер, каквото ви се падне – не му придиряйте.
– поставяне на новите номера. Да-а, май не ви се вярва, а? Най-сетне. Халето се намира на гърба на “банката”. Би трябвало да сте минали покрай него, на път за там. Това всъщност е единственото хале, на което имаше табела и обяснение, че тук се слагат нови номера, влиза се на заден, в купето не трябва да има придружител и че инвалидите са с предимство (интересно, ако съм инвалид, дали ще доживея до тук?). Тук трябва да оставите големият отрязък от талона в едно гише, което се намира “Ей, там до климатика бе? Ти да не си сляп?!”. Оставяте отрязъка на мацката (Или лелката?! Не видях, трябваше много да се наведа) зад гишето и излизате пред халето, за да…. познайте какво? Да-а-а! Отново познахте – чакате да ви извикат. Тук вече ръцете ми са празни от всякакви хартии и малко ми е дискомфортно. В мен остава само малкият отрязък (с размер на кредитна карта, доста удобно). Имайте в предвид, че навсякъде тълпите от хора са минимум от по 30 до 50 човека и никак не е лесно да се постигне добра чуваемост. Ако добавим и стърженето от време на време с ъглошлайф, то нещата никак не са розови. Просто, голямо ослушване пада! Добре е да си преместите колата, накъде по-наблизо до халето. Места се освобождават, оглеждайте се (в добавка към ослушването) и не пропускайте възможността за движение.
– самото поставяне. Заедно с маневрата ми на заден (естествено, нали го пише на табелата!) самото поставяне не отне повече от три минути. Няма майтап – три минути, заедно с пломбирането на задният номер. Тук си вземате големият отрязък от талона (да не го забравите). Както написах и по-горе – финиширах в 16:05.
– излизането е право напред, после в ляво през дупките, покрай битака, пак през дупките и айде…. секи у дома.

5. Заключение.

Голямо чакане, големи простотии. Просто имайте търпение, от подмяната мърдане няма. Последен съвет – гледайте да не забравите някъде някой документ. На излизане, проверете за последно, дали у вас е новият талон с двата отрязъка. таксата за платеният данък и гражданската отговорност. И личната карта!

Дано да съм бил полезен, това е единствената цел на голямото писане по-горе.

Temporary Unavailable

workinghardТова “временно недостъпен” стоеше близо седмица на сайта ми. А пък, виждате ли тоя, дето си блъска главата в бюрото пред компютъра? Ей този идиот съм аз. Единственото нещо, което исках, беше да си обновя версията на WordPress.
Както си му е редът, първо изчетох всичко от сайта им за това, как трябва да протече един upgrade. Трябва да си призная, че самият WordPress доста е напреднал в последните няколко версии (щях да напиша “години”, ама той си е сравнително млад проект и не му приляга подобно отношение). Предишното ми обновяване (от версия 1.2 към 1.5) беше доста сложно и по същество не беше добре описано на сайта им. За сметка на това общността около WP си беше свършила прекрасно работата и беше попълнила всички пропуски в документацията на официалният им сайт.
Сега всичко си е от просто, по-просто: спират се всички добавки (plugin-и), прави се архив (на базата и на сайта, като цяло), изтриват се (да, препоръката е точно “изтриване”, а не “припокриване”) основните директории на WP, после се качва новата версия и от wp-admin се стартира upgrade.php. Естествено, ако имате някакви потребителски настройки и/или файлове, то задължително си ги спасявате (и това е нагледно описано). С една дума – скука. На който му е интересно, да погледне тук. Всичко си пише.
Проблемът не дойде от това, че не съм спазил указанията. Даже напротив – архив на базата направих и от phpMyAdmin на dom.bg (страшно древна и смотана версия 2.5.6-rc1, отпреди две години, ама карай…. толкова могат хората) и от plugin-а в самият WP. Файловете също архивирах на две места – в Linux-a и във виндоза (просто за сигурност). Преди да почна изчетох всичко внимателно (това да знаете, изобщо не ми е присъщо) просто за да ми е ясно, че няма някакви скрити подводни камъни. Нали знаете, някои документации са написани, така че, когато стигнеш до стъпка 5 (примерно) е написано, че в стъпка 2 е трябвало да свършиш нещо изключително важно. Слава богу, тук всичко си беше на мястото (дали написах някъде, че този път документацията им беше на ниво!?) 🙂
Е, ще се запитате, за какво е целият шум тогава? Ами просто, след качването на файловете се почна едно “500 Internal Server Error!”, направо до полуда. Проверих всичко по 4-5 пъти – йок марули! Грешка. И пак грешка…. и пак….. Какво ли не опитвах, какво ли не изчетох (не съм навътре нито в MySQL, нито в Apache, нито в PHP). Големият проблем идваше от това, че всъщност чрез метода на пробите и грешките трябваше да отгатвам, какво всъщност предизвикваше проблема. Единственият инструмент беше phpinfo() и някои команди към SQL сървъра. Ами журналите, ще попитате? Да-а-а-а. Журналът е нещо полезно, само дето някой тъпоумен провайдер да не си мисли, че там е светая светих на SQL сървъра и е строго секретен. Същото и за Apache сървъра. Идват ми поне 10-тина идеи, как може да се направи така, че всеки потребител да вижда само своите грешки и (защо пък не!) събития. Ама, това иска писане и мислене…., а най-вече и желания. Затова журналът остава страшно секретен и недостъпен за потребителите. Така че, помощ оттам няма.
За да станат нещата по интересни, когато почнах да връщам старата версия на SQL базата видях, че настройките на phpMyAdmin са оставени по подразбиране, т.е. имам възможност да качвам файлове до 2MB. Моите бяха 10МВ. Вече почна да става забавно…. Изправен пред липсата на журнал на SQL и/или Apache сървъра, липсата на възможност да кача стара версия, единственото което ми остана на този етап беше да променя index.htm и да сложа онзи по-горе, дето си блъска главата. Най-гадното беше, че административният интерфейс си работеше перфектно, оттам можех да прави всичко (активиране на plugin-и, промяна на теми, редакция на постове и т.н.), само дето при стартиране на самият сайт (разбирай официалната страница) всичко гърмеше.
Как се оправиха нещата ли? Инсталирах базата и файловете на една от моите Линукс машини и проиграх процедурата. Всичко си мина перфектно! Проблемите не бяха от грешка в инсталационната последователност, нито пък в грижи около PHP скриптовете. След консултация с google и допитване до приятели (благодаря Йовко, благодаря Яска!) оказа, че милите другарчета от dom.bg вероятно стартират PHP със CGI, а не в mod_php режим, въпреки че по целият свят сървърите се конфигурират по вторият начин. По-сигурно, по-удобно, по-икомонично, абе…. по-добре. И естествено, WP2.0 не работи в такъв режим, какъвто ми предлага моят мил хазяин. Всъщност, всяка промяна на параметри в .htaccess файла и какъвто и да е опит да задам нещо на PHP-то водеше до познатото “500 Internal Server Error”.
После…, после нищо интересно – улекотих си базата (окастрих цялата таблица wp_bad_behavior_log, понацепих другите таблици по отделни файлове до 2MB), върнах всички файлове през FTP, натоварих таблиците и ….. воала! Отново си имах блог.
Само дето не ми се пишеше вече. Изчезна ми и настроението, и желанието. Да-а-а…. Гадна работа е това с хостинга и така наречените “провайдери”.